Свещеникът я сграбчи гневно в обятията си, разтърсен от отвратителен кикот.
— Добре! Така да бъде! Убиец! — каза той. — Но ти ще бъдеш моя. Ти не пожела да бъда твой роб, тогава ще ти бъда господар. Ти ще ми принадлежиш. Имам скривалище, където ще те завлека. Ти ще дойдеш с мене, ще се принудиш да дойдеш, иначе ще те предам на палача. Или ще бъдеш моя, хубавице, или ще трябва да умреш. Ще принадлежиш на свещеника, на вероотстъпника, на убиеца! И то още тази нощ! Чуваш ли? Хайде! Да се веселим! Хайде! Целуни ме, глупачко! Или моето легло, или гробът!
Очите му святкаха от похот и гняв. Сладострастните му устни се впиваха в шията на девойката. Тя се бъхташе в ръцете му, а той я обсипваше с бесни целувки.
— Не ме хапи, чудовище! — викна тя. — О, какъв отвратителен, гнусен калугер! Остави ме! Ще изскубя мръсните ти сиви коси и ще ти ги хвърля на шепи в лицето!
Той се изчерви, пребледня, пусна я и я изгледа мрачно. Тя си въобрази, че е надвила, и продължи:
— Пак ти повтарям, че съм на моя Феб, че обичам Феб, че само Феб е хубав! А ти, свещенико, си стар. Ти си грозен! Махай се!
Той простена диво, като мъченик, когото докосват с нажежено желязо.
— Умри тогава? — простена той и скръцна със зъби. Девойката видя зловещия му поглед и се опита да избяга.
Но той я улови, разтърси я, събори я на земята и се запъти към ъгъла на Роландовата кула, влачейки я по камъните за хубавите ръце.
Когато доближи кулата, той се обърна към нея.
— За последен път те питам, съгласна ли си да бъдеш моя?
Тя отвърна твърдо:
— Не.
Тогава той извика високо:
— Гюдюл! Гюдюл! Ето ти циганката! Отмъсти й!
Девойката усети, че някой я сграбчи за лакътя. Тя се огледа. Една костелива ръка се бе подала от прозорчето в стената и я стискаше като в железни клещи.
— Дръж здраво! — каза свещеникът на отшелницата. — Това е избягалата циганка. Не я изпускай. Аз ще извикам стражата. Ще я видиш увиснала на бесилката.
В отговор на жестоките думи проехтя гърлен смях:
— Ха-ха-ха!
Циганката видя, че свещеникът се отдалечи, тичайки към Пон Нотър Дам. Оттам долиташе тропот на коне.
Девойката позна злата отшелница. Задъхана от ужас, тя се опита да се откопчи. Гърчеше се и се дърпаше, обзета от смъртна тревога и отчаяние, но жената я държеше с нечувана сила. Костеливите мършави пръсти се впиваха болезнено в плътта й, сключени около ръката й. Като че ли се бяха слепнали с нея. Това беше нещо по-лошо от верига, по-лошо от нашийник, по-лошо от желязна халка — одушевени, съзнателни клещи, изникнали от стената.
Есмералда се отпусна изнемощяла до зида, завладяна от страха пред смъртта. Помисли за радостта от живота, за младостта, за небето, за природните красоти, за любовта, за Феб, за всичко, което се отдалечаваше от нея, и за това, което я грозеше, за свещеника, който отиваше да я предаде, за палача, който щеше да дойде, за бесилката, която стърчеше наблизо. Тя почувствува, че косите й щръкват от ужас и чу зловещия кикот на отшелницата, която й шепнеше задавено:
— Ха-ха-ха! Ще те обесят!
Девойката се обърна примряла към прозорчето и зърна през решетката свирепото лице на отшелницата.
— Какво съм ви сторила? — попита тя съвсем отмаляла. Отшелницата не й отговори. Тя почна да си тананика насмешливо, силно възбудена:
— Циганка! Циганка! Циганка!
Нещастната Есмералда наведе глава под разпуснатите си коси, разбирайки, че пред нея стои същество, загубило всичко човешко.
Изведнъж отшелницата се провикна, като че ли въпросът на циганката едва сега стигна до съзнанието й:
— Какво си ми сторила ли? Това ли питаш? А! Какво си ми сторила ли, циганко! Добре, слушай тогава! Аз имах дете, аз! Чуваш ли? Имах детенце! Детенце, разбираш ли? Едно прелестно момиченце! Моята Анес — зашепна унесено тя, целувайки нещо в мрака. — И ето, виждаш ли, циганко? Взеха ми детенцето, откраднаха ми го, изядоха ми го! Ето какво си ми сторила!
Девойката отговори като агнето от баснята:
— Но аз тогава не съм била родена може би!
— О, да! Сигурно си била родена. Била си родена. Моята дъщеря щеше да бъде на твоята възраст. Точно така. Петнадесет години вече, откакто съм тука, петнадесет години страдам, петнадесет години се моля, петнадесет години удрям главата си в четирите стени. Циганките ми я откраднаха, чуваш ли? Те ми я изядоха със зъбите си. Имаш ли сърце? Представяш ли си какво значи едно детенце, което си играе, суче, спи. Самата невинност! Ето! Това ми отнеха! Това ми убиха! Бог ми е свидетел! И днес е мой ред. Сега аз ще изям една циганка. О, как бих те захапала, да не беше решетката! Главата ми е много голяма! Клетото ми момиченце! Откраднаха го! Кой знае колко е плакало, ако са го събудили, вземайки го, мене ме нямаше! Ах, цигански майки, вие изядохте моето дете! Полюбувайте се сега на вашето!
И тя почна да се смее или да скърца със зъби — лицето й беше така разярено, че не можеше да се различи какво точно прави. Зазоряваше се. Пепелява светлина озаряваше смътно тази сцена и бесилката се очертаваше все по-ясно сред площада. Злочестата осъдена си въобразяваше, че чува тропота на приближаващите се коне от отсрещната страна, откъм Пон Нотър Дам.
— Госпожо! — извика тя, като сключи ръце и се свлече на колене, цялата, разрошена, обезумяла, загубила ума и дума от ужас. — Госпожо! Смилете се! Те се приближават. Аз не съм ви сторила нищо. Нима действително искате да ме видите убита така жестоко пред очите ви? Аз съм сигурна, че вие сте милостива. Това е така страшно! Оставете ме да избягам. Пуснете ме! Милост! Не искам да умра така!
— Върни детето ми!
— Милост! Милост!
— Върни детето ми!
— Пуснете ме, за бога!
Девойката пак падна изнемощяла, сломена, изцъклила очи като мъртвец.
— Уви! — промълви тя. — Вие търсите детето си, а пък аз търся родителите си.
— Върни ми моята малка Анес! — продължи Гюдюл. — Не знаеш ли къде е тя? Тогава умри и ти! Ще ти кажа всичко. Бях леко момиче, родих дете, откраднаха ми го. Циганките ми го откраднаха. Разбираш ли сега защо трябва да умреш и ти? Когато твоята майка циганка дойде да те иска от мене, аз ще й кажа: „Майко, погледни тази бесилка! Или ми върни детенцето! Знаеш ли къде е детенцето ми! Ела да ти покажа. Ето обувчицата му, едничкото нещо, което ми е останало. Знаеш ли къде се намира другата? Ако знаеш, кажи ми и дори ако е на другия край на земята, ще отида да я намеря, па макар и да трябва да се влача по колене дотам!“
Казвайки това, тя простря другата си ръка извън прозорчето и показа на циганката малката везана обувчица. Беше вече доста светло и можеше да се различат формата и цветът й.
— Покажете ми тази обувчица! — помоли разтреперана циганката. — Божичко! Божичко! — й със свободната си ръка тя отвори бързо малката торбичка, украсена със зелени мъниста, която висеше на шията й.
— Хайде! Хайде! — мърмореше Гюдюл. — Тършувай в дяволската си муска! — Но изведнъж тя млъкна, потрепера с цялото си тяло и извика, сърцераздирателно: — Дъще моя!
Египтянката бе извадила от торбичката една, малка обувчица, съвсем еднаква с другата. На обувчицата бе прикрепено парче пергамент, на което бе написано следното заклинание:
