колоните розовееха вече. Часът, когато най-ранобудните прозорци по покривите на големия град се отварят весело. Селяни и зарзаватчии, отиващи към халите, яхнали магаретата си, прекосяваха Гревския площад, спираха се за миг пред групата войници, струпани около Плъховата дупка, поглеждаха ги учудено и отминаваха.
Отшелницата беше седнала до дъщеря си, закривайки я с тялото си, с безизразен поглед, слушайки клетото дете, което лежеше безжизнено и шепнеше една-едничка дума: „Феб! Феб!“ Колкото повече напредваше работата на стражите, разбиващи стената, майката се отдръпваше неволно и притискаше все повече девойката към дъното на килията. Изведнъж отшелницата видя (защото тя наблюдаваше внимателно и не сваляше поглед от прозорчето), че големият камък се заклати. Чу гласа на Тристан, който насърчаваше работещите. Тогава излезе от обзелото я за няколко мига вцепенение. Започна да вика и гласът й ту пронизваше ухото като трион ту пресекваше, като че ли всички проклятия на света напираха в устата й, за да излязат наведнъж:
— О, о, какъв ужас! Вие сте престъпници! Нима наистина ще обесите дъщеря ми? Нали ви казвам, че е моя дъщеря? О, мерзавци! О, долни палачи! Жалки, гнусни убийци! Помощ! Помощ! Пожар! Но как така ще ми вземете моето дете! Има ли наистина бог?
Тя се обърна към Тристан с разпенена уста и блуждаещ поглед, застанала на четири крака като пантера и цяла настръхнала:
— Приближи се да вземеш дъщеря ми! Не разбираш ли, една жена ти казва, че това е нейна дъщеря! Знаеш ли какво значи собствено дете? Ей, ягуар, не си ли спал никога с твоята женска? Не си ли имал никога малки? А ако имаш малки и те вият, нищо ли не трепва в душата ти?
— Свалете камъка, той вече едва се държи — каза Тристан.
Лостовете повдигнаха тежкия камък. Той беше последното укрепление на майката. Тя се хвърли върху него, пожела да го задържи, издраска камъка с нокти, но масивният блок, повдигнат от шест души, се изплъзна от ръцете й и се свлече бавно на земята по железните лостове.
Когато видя, че отворът е готов, майката падна напреко пред прореза, задръствайки входа с тялото си, кършейки ръце, блъскайки глава в плочите на пода и викайки с пресипнал от изтощение глас, който едва се чуваше:
— Помощ! Пожар! Пожар!
— Вземете девойката сега — заповяда Тристан, все така невъзмутим.
Майката изгледа така страшно войниците, че те предпочетоха по-скоро да се отдръпнат, отколкото да се приближат.
— Хайде де! — поде превото. — Иди ти, Анрие Кузен! Никой не пристъпи.
Превото изруга:
— Мътната да ви отнесе! И това ми било войници! Да се уплашат от една жена!
— Монсеньор — възрази Анрие, — нима според вас това е жена?
— Тя има лъвска грива — обади се друг.
— Хайде — повтори превото. — Отворът е достатъчно широк. Влезте трима наведнъж, както в процепа по време на обсадата на Понтоаз. По-бърже, дявол да ви вземе! Ако някой отстъпи, ще бъде съсечен лично от мене!
Застанали между превото и майката, и двамата еднакво заплашителни, войниците се поколебаха малко, после се решиха и пристъпиха към Плъховата дупка.
Когато отшелницата ги видя, тя се изправи внезапно на колене, отмахна косите от лицето си и отпусна своите мършави и изподраскани ръце на скута си. Едри сълзи се затъркаляха една след друга от очите й и потекоха по дълбоките бръчки на бузите й, както потокът тече по коритото, което сам си е издълбал. В същото време тя почна да говори, но така умолително, така кротко, така покорно и сърцераздирателно, че не един стар надзирател на каторжници от свитата на Тристан, който би бил в състояние да яде човешко месо, почувствува очите си овлажнели:
— Монсеньори! Господа сержанти! Една дума само! Трябва да ви кажа нещо. Това е моята дъщеря, разбирате ли, моята малка дъщеря, която бях загубила. Слушайте. Моята история е същинска приказка. Знаете ли, някога аз много добре познавах господа сержантите. Те винаги бяха премного добри към мене по времето, когато малките момченца ме замеряха с камъни, понеже водех блуден живот. Разбирате ли? Вие ще ми оставите моето детенце, когато узнаете всичко. Аз съм злочеста уличница. Циганките ми я откраднаха. Цели петнадесет години пазех обувчицата й. Ето, вижте я, Тя имаше такова краче. В Реймс. Шантфльори! Улица „Фол-Пен“! Може би сте чували това име? Това бях аз, когато вие сте били млади. Хубаво време беше тогава. С мене се прекарваха петнадесетина приятни минути. Ще се съжалите над мене, нали, монсеньори? Египтянките откраднаха детенцето ми и го криха цели петнадесет години. Аз го мислех мъртво. Представете си, приятели, мислех я мъртва! Прекарах петнадесет години в тази килия, без огън зиме. Тежко е. Бедната сладка обувчица! Толкова плаках, че добрият господ ме чу. Тази нощ той ми върна моята дъщеря. Добрият господ стори чудо. Тя не била мъртва. Вие няма да ми я отнемете, сигурна съм в това. Разбирам да ставаше дума за мене, нямам нищо против, но нея, едно шестнадесетгодишно дете! Дайте й да се порадва на слънцето! Какво ви е сторила? Абсолютно нищо! Аз също не съм ви сторила нищо. Нали разбирате, аз имам само нея на света, вече съм стара и е същинско благословение, че божията майка ми я изпраща! Вие всички сте толкова добри, вие не знаехте, че тя е моя дъщеря. Сега знаете. О, колко я обичам! Господин главен началник, бих предпочела да разпорите корема ми, отколкото да одраскате малкото й пръстче. Вие изглеждате толкова добър! Сега, след като ви разказах, ви стана ясно, нали? О, нали и вие сте имали майка, монсеньор! От вас зависи, оставете ми детето! Вижте, аз ви моля на колене, както се моли Исус Христос. Не искам от никого нищо, аз съм от Реймс, монсеньори. Имам там малка нива от моя чичо Майе Прадон. Не съм просякиня, не искам нищо. Искам само детето си. О, искам само да запазя детето си! Затова ли ми го върна добрият господ, нашият господар? Кралят? Краля ли казахте? Нима за него ще бъде голямо удоволствие, ако убият моето момиченце? Освен това кралят е добър! Това е моята дъщеря! Моя собствена дъщеря! Тя не е на краля. Тя не е ваша! Искам да си отида! И двете искаме да си отидем. Та най-сетне, когато минават две жени, едната от които е майката, а другата — дъщерята, нима някой ги спира? Пуснете ни, ние сме от Реймс. О, вие сте много добри, господа сержанти, аз обичам всички ви, вие няма да вземете моето любимо момиченце, това е невъзможно! Това е напълно невъзможно, нали? Моето дете! Рожбичката ми!
Няма да се опитваме да дадем представа за нейния израз, за гласа й, за сълзите, които поглъщаше, говорейки, за сключените й, кършещи се ръце, за покъртителните усмивки, за умоляващите погледи, за воплите, за въздишките, жалните, сърцераздирателни възклицания, които тя примесваше към несвързаните си, разбъркани и безумни думи. Когато млъкна, Тристан Отшелника се намръщи, за да скрие сълзата, която овлажни свирепите му очи. Обаче той преодоля слабостта си и каза рязко:
— Такава е волята на краля!
После се наведе към ухото на Анрие Кузен и му каза съвсем тихо:
— Хайде, свършвай бързо!
Безсърдечният Тристан чувствуваше може би, че и той няма да може да издържи повече.
Палачът и сержантите влязоха в килията. Майката не се противопостави. Тя се повлече само към дъщеря си и се хвърли отчаяно върху нея. Египтянката видя приближаващите се войници. Ужасът от смъртта я съживи.
— Майко! — извика тя с неизразимо отчаяние. — Те идат, мамо! Защити ме!
— Да, обична моя, ще те защитя! — отвърна майката с угаснал глас, притисна я крепко в обятията си и я обсипа с целувки. Проснати така на земята — майката, покрила с тялото си дъщерята, — те представляваха покъртителна гледка.
Анрие Кузен улови девойката под мишниците. Когато почувствува ръката му, тя промълви: „Ох!“ и загуби съзнание. Палачът, от чиито очи капеха една след друга едри сълзи, понечи да я вземе на ръце. Опита се да отблъсне майката, но тя сякаш бе вързала на възел ръцете си около кръста на, своята дъщеря и така силно се бе вкопчила в нея, че беше невъзможно да я отделят. Тогава Анрие Кузен повлече девойката вън от килията ведно с майка й. Очите на майката бяха също склопени.
В този миг слънцето изгря. На площада се беше струпала вече доста голяма тълпа, която наблюдаваше отдалеч как влачат някого по паважа към бесилката. Тристан имаше такъв обичай по време на екзекуции. Той държеше любопитните на известно разстояние.
