край на града. От някои квартали долиташе вече шум и говор. Тук камбанен звън, там екот на чук, другаде трополене на каруца. На места над начупените покриви избликваше дим като през цепнатини на богата със сяра почва. Реката, къдреща вълните си под арките на многобройните мостове и край носовете на островите, се диплеше на сребристи гънки. Около града, извън стените, погледът се губеше в широк кръг от пухкави изпарения, през които прозираше смътно безкрайната линия на равнината и меките очертания на хълмовете. Разнородни звуци се носеха над полуразбудения град. На изток утринният вятър гонеше по небето няколко бели клъбца, откъснати от руното мъгла над хоризонта.
На площада пред църквата няколко жени с гърне мляко в ръка си показваха учудени изпотрошения главен портал и двете струи застинало олово между цепнатините на камъните. Само това свидетелствуваше за нощния метеж. Кладата, запалена от Квазимодо, между кулите, беше угаснала, а Тристан бе разчистил площада и бе хвърлил труповете в Сена. Крале от породата на Луи XI имат грижата да измият незабавно улиците след всяко кръвопролитие.
От външната страна на балюстрадата на кулата, точно под мястото, където се бе спрял свещеникът, имаше фантастично издялан каменен капчук, каквито често се виждат по готическите постройки. В една пукнатина на капчука бяха поникнали и разцъфнали два стръка шибой. Люшкани от ветреца, те си кимаха закачливо като живи. Над кулите, високо в небето, чуруликаха птици.
Свещеникът обаче не чуваше и не виждаше нищо от всичко това. Той спадаше към хората, за които не съществуват утрини, птички, цветя. Той съзерцаваше една-единствена точка от необятната разнообразна шир около него.
Квазимодо гореше от желание да го попита какво бе сторил с египтянката. Но в този миг архидяконът сякаш живееше в друг мир. Той изживяваше едно от тия бурни мигновения в човешкия живот, когато дори земята да се раззине пред вас, няма да усетите. Вперил неизменно взор в едно и също място, той стоеше безмълвен и неподвижен. Неговото безмълвие и неподвижност бяха така внушителни, че дивият звънар се стъписа, не смеейки да ги наруши. Той проследи само посоката на погледа му — това бе също своего рода въпрос — и съзря Гревския площад.
Той видя какво гледаше свещеникът. Близо до постоянната, бесилка бе изправена стълба. На площада имаше малко любопитни и повече войници. Един мъж влачеше по каменната настилка нещо бяло, за което се беше закачило нещо черно. Мъжът се спря под бесилката.
В този момент стана нещо, което Квазимодо не успя да различи добре. Не че единственото му око бе загубило проницателността си, но около бесилката се струпаха войници, които му попречиха да види. Впрочем в същия миг изгря слънцето и такъв поток светлина бликна на хоризонта, че всички остри върхове на Париж — стрели, комини, покриви — пламнаха наведнъж.
Мъжът се заизкачва по стълбата. Тогава Квазимодо го видя ясно. Той носеше на рамото си жена, девойка, облечена в бяло, с примка на шията. Квазимодо я позна. Беше тя.
Мъжът стигна до върха на стълбата. Нагласи примката. В този миг свещеникът застана на колене върху балюстрадата, за да може да вижда по-добре.
Внезапно мъжът бутна рязко стълбата с крак и Квазимодо, който от няколко минути не дишаше, видя как нещастното дете се люшка в долния край на въжето високо над паважа, а мъжът увисна на раменете му. Въжето се завъртя няколко пъти около себе си, Квазимодо долови ужасните тръпки по тялото на циганката. Свещеникът от своя страна, опънал шия, с изхвръкнали от орбитите очи, не сваляше поглед от страшната група, която образуваха девойката и палачът — мухата и паякът.
В най-страшния момент сатанински смях, смях, в какъвто човек може да, избухне само когато престане да бъде човек, разкриви смъртно бледото лице на свещеника. Квазимодо не чу смеха, но го видя. Той отстъпи няколко крачки зад архидякона, втурна се внезапно яростно към него и го бутна с големите си ръце в бездната, над която отец Фроло се беше надвесил.
— Проклятие! — извика свещеникът и полетя надолу.
Той се задържа при падането си на капчука, над който стоеше. Вкопчи се отчаяно за него и в момента, когато отвори уста, за да извика повторно, видя наведено над балюстрадата ужасното, пълно с мъст лице на Квазимодо. Викът му замря.
Под него зееше бездна, дълбока над двеста стъпки. Долу — каменната настилка. В това ужасно положение архидяконът не промълви нито дума, не издаде нито стон. Той се сгърчи само с нечовешки усилия върху капчука, стараейки се да се покатери по него. Но ръцете му се плъзгаха по гранита, краката му дращеха тъмната стена, без да се закрепят на нея. Хората, които са се качвали по кулите на „Света Богородица“, знаят, че непосредствено под балюстрадата има малък каменен корниз. Архидяконът се мъчеше да се закрепи именно върху този леко издаден ръб. Стената под него не беше отвесна, а вдлъбната навътре.
Квазимодо трябваше само да му подаде ръка, за да го измъкне от бездната, но той дори не го поглеждаше, а гледаше към Гревския площад. Гледаше бесилката. Гледаше египтянката. Глухият звънар се бе облегнал на мястото, където до преди малко стоеше архидяконът, и не сваляше поглед от единственото нещо, което съществуваше за него в този свят сега. Той стоеше безмълвен и неподвижен, като поразен от мълния, и неспирен поток сълзи се стичаха тихо от окото му, което до този момент беше проляло само една-едничка сълза.
Архидяконът се задъхваше. Плешивото му чело се ороси с пот, ноктите му се разкървавиха от камъка, коленете му се потриваха от стената. При всяко негово най-малко движение расото му, закачено на капчука, изпращяваше. Като връх на нещастието капчукът завършваше с оловна тръба, която се огъваше под тежестта на тялото му. Архидяконът усещаше как тръбата бавно се наклонява надолу. Злочестникът си казваше, че когато ръцете му омаломощеят от умора, когато расото му се скъса, когато оловото се огъне, той ще полети надолу и ужас вледеняваше сърцето му. Понякога поглеждаше зашеметен тясната площадка на десет стъпки под него, образувана от издатините на скулптурите, и молеше небето от дълбините на отчаяната си душа да го задържи на тази плоскост, голяма две квадратни стъпки, за да дочака там смъртта си, дори ако трябва да остане сто години на нея. Веднъж погледна под себе си към площада, в бездната. Когато вдигна глава, очите му бяха затворени, а косите щръкнали.
Мълчанието на двамата мъже навяваше ужас. Докато архидяконът агонизираше така жестоко на няколко стъпки под него, Квазимодо плачеше, вперил очи в Гревския площад.
Виждайки, че с движенията си само разклаща несигурната опора, архидяконът реши да не мърда повече. Той се крепеше, прегърнал капчука, сдържащ дъха си, несмеещ да трепне, разтърсван само от конвулсивни свивания на стомаха, каквито човек изпитва, когато пада насън. Втренчените му очи бяха болезнено и учудено разтворени. Малко по малко обаче той губеше опора, пръстите му се плъзгаха по капчука, чувствуваше ръцете си отмалели, тялото си — натежало, а тръбата, която го задържаше, се накланяше все повече, и повече към пропастта. Виждаше ужасен под себе си покрива на „Сент Жан льо Рон“, мъничък като сгъната на две карта. Огледа една след друга бездушните скулптури по кулата, увиснали като него над бездната, но без да са изложени на опасност и без да изпитват състрадание към нето. Околовръст само камък: зиналите чудовища пред очите му, паважът на площада дълбоко под него и плачещият Квазимодо над главата му.
На площада пред църквата имаше няколко групи любопитни, които се опитваха равнодушно да отгатнат кой ли е този безумец, който се забавлява така странно. Свещеникът ги чуваше — гласовете им стигаха до него, тънки и ясни: — Сто на сто ще си счупи врата! Квазимодо продължаваше да плаче.
Най-сетне, разгорещен от напрежение и отчаяние, архидяконът разбра, че усилията му са излишни. Той събра все пак цялото си мъжество за един последен напън. Напрегна се върху капчука, отблъсна се е крак от стената, залови се с ръце за един процеп между камъните и успя да изпълзи една стъпка. Но това разтърсване огъна внезапно оловната тръба, на която се крепеше. В същото време се скъса и расото му. Тогава, усещайки, че всичко се изплъзва под него, държейки се само с вкочанясалите си, изтръпнали ръце, нещастникът затвори очи и пусна капчука. Той полетя надолу. Квазимодо проследи с поглед падането му. Падането от такава височина рядко бива отвесно. Литнал в пространството, архидяконът падаше отначало с главата надолу, с разперени ръце. После се завъртя няколко пъти около себе си. Вятърът го отвя върху покрива на една къща, в която той се блъсна с все сила. Не беше още мъртъв, когато падна там. Звънарят видя, че той пак се опита да се задържи по стръмния наклон, впивайки ноктите си. Но покривът бе много остър, а и той бе останал без сили. Търколи се бързо като счупена от вятъра керемида и падна върху паважа. Там вече не помръдна.
