вълнение го проследи с очи, докато той се запъти към коня си.
— Хайде! — процеди през зъби той. — На път! Да продължим търсенето! Няма да си легна, преди да обеся тази циганка!
Все пак той се поколеба малко, преди да яхне коня си. Гюдюл трепереше ни жива, ни умряла, а палачът оглеждаше неспокойно площада като ловджийско куче, което надушва близо до себе си леговището на дивеча и не иска да се отдалечи. Накрая тръсна глава и се метна на седлото. Свитото от ужас сърце на Гюдюл се поотпусна и тя промълви тихо, поглеждайки към дъщеря си, без да смее да се обърне към нея, докато войниците не са си отишли:
— Спасена си!
През цялото това време бедната девойка не бе помръднала в ъгъла си. Тя не смееше да диша, нито дори да трепне пред мисълта за дебнещата я смърт. Не пропусна нито дума от сцената между Гюдюл и Тристан и всяка тревога на майка й отекваше и в нейното сърце. Чуваше пращенето на тънката нишка, на която се държеше, надвиснала над бездната, и двадесет пъти й се, стори, че тази нишка се скъсва. Най- сетне тя си отдъхна, почувствува твърда почва под краката си. Точно в този момент се чу познат глас, който казваше на превото:
— Кълна се в рогатия, господин прево! Не ми е работа на мене, военен човек, да беся магьосници. Нали смазахме простолюдието! Ще ви оставя да се оправяте сам по-нататък. Разрешете да се върна при отряда си, който остана без капитан.
Този глас принадлежеше на Феб дьо Шатопер. Невъзможно е да се изрази какво изпита циганката. Значи той беше тук. Нейният любим, нейният закрилник, опора, пристан, нейният Феб! Тя се изправи и преди майка й да я задържи, се хвърли към прозорчето и извика:
— Феб! Ела при мене, Феб!
Феб си беше отишъл. Той бе завил в галоп по улица „Кутелри“. Тристан обаче беше още там.
Отшелницата се спусна с див вой към дъщеря си. Тя я дръпна силно назад, забивайки нокти в шията й. Майката тигрица не е особено нежна. Но беше твърде късно. Тристан бе видял.
— Охо! — извика той и се разсмя гръмко. Зъбите му се белнаха и лицето му заприлича на вълча муцуна! — В капана имало две мишки!
— Така и предполагах — обади се войникът.
Тристан го потупа по рамото.
— Ти си славен мишеловец! Хайде — добави той, — къде е Анрие Кузен?
От редиците излезе един мъж, който не приличаше на войник нито по изражение, нито по облекло. Косите му бяха загладени. Беше облечен в наполовина сива, наполовина кафява туника, кожени ръкавици. Той държеше в грубите си ръце връзка въжа: Този човек вървеше винаги като сянка зад Тристан, както Тристан, от своя страна, следваше Луи XI.
— Приятелю — каза Тристан Отшелника, — предполагам, че това е търсената от нас магьосница. Ще ми я обесиш начаса. Носиш ли стълбата си?
— Под навеса на Дома с колоните има една — отвърна мъжът. — На тази ли бесилка ще свършим работата? — добави той, посочвайки каменната бесилка.
— Да.
— Отлично! — възкликна мъжът с груб кикот, по-свиреп дори от смеха на превото. — Няма да се морим надалеч.
— Побързай! — каза Тристан. — После ще се смееш. Откакто Тристан бе съзрял дъщеря й и нямаше ни най-малка надежда за спасение, отшелницата не промълвяше нито дума. Тя блъсна бедната полумъртва девойка в ъгъла на килията и пак застана на прозорчето, вкопчила се като хищна птица в рамката му. Изправена неподвижно, тя гледаше безстрашно войниците. Погледът й бе станал отново див и безумен. Когато Анрие Кузен се приближи до килията, тя го изгледа така свирепо, че той отстъпи.
— Монсеньор — каза той, като се върна при превото, — коя от двете да уловя?
— Младата.
— Толкова по-добре. Защото старата няма да се даде лесно.
— Бедната танцьорка с козичката! — промълви старият сержант от нощната стража.
Анрие Кузен се приближи до прозорчето. Погледът на майката го принуди да сведе очи. Той каза плахо:
— Госпожо…
Тя го прекъсна с нисък и гневен глас:
— Какво искаш?
— Не вас — отвърна той, — другата.
— Коя друга?
— Младата.
Тя почна да клати глава, викайки:
— Няма никого! Няма никого! Няма никого!
— Има! — поде палачът. — И вие отлично знаете това. Оставете ме да взема младата. Нищо лошо няма да ви сторя.
— Ах, нямало да ми стори нищо! — захили се странно тя.
— Не ми пречете, госпожо, това е заповед на господин превото.
Тя повтори като луда:
— Няма никого!
— Аз пък ви повтарям, че има — възрази палачът. — Всички видяхме, че сте две.
— Погледни сам — захили се насреща му отшелницата. Пъхни глава през прозорчето!
Палачът погледна ноктите на майката и не посмя.
— Побързай! — извика му Тристан, който бе подредил войниците си в кръг около Плъховата дупка и чакаше, без да слиза от коня си, до бесилката.
Анрие се върна пак при превото много смутен. Той сложи въжето на земята и почна да върти неловко шапката в ръцете си.
— Монсеньор! — попита той. — откъде да вляза?
— През вратата. — Няма врата.
— През прозореца. — Много е тесен.
— Разшири го тогава! — гневно каза Тристан. — Нямаш ли кирки?
От дъното на своята пещера майката, все още нащрек, наблюдаваше. Тя вече на нищо не се надяваше, едва ли дори желаеше вече нещо, но знаеше само едно — че не иска да отнемат дъщеря й.
Анрие Кузен отиде да вземе сандъка с инструментите си под навеса на Дома с колоните. Той издърпа също и двойната стълба и тутакси я опря на бесилката. Пет-шест мъже от отряда грабнаха кирки и лостове и Тристан се отправи заедно с тях към прозорчето.
— Старице! — каза й строго превото. — Предай ни доброволно девойката.
Тя го погледна с неразбиращ поглед.
— Дявол да те вземе! — поде Тристан. — Защо ни пречиш да обесим тази магьосница, както е угодно на краля?
— Защо ли? — засмя се нещастницата със зловещия си смях. — Защото е моя дъщеря!
Тонът, с който тя произнесе тези думи, накара дори Анрие Кузен да настръхне.
— Много ми е неприятно — поде превото. — Но такава е волята на краля.
Отшелницата извика гръмко, заливайки се в зловещ кикот:
— Какво ме интересува твоят крал! Казвам ти, че тя е моя дъщеря!
— Пробийте стената! — заповяда Тристан.
За да се разшири отворът, достатъчно беше да се махне един пласт камъни под прозорчето. Когато майката чу ударите на кирките и лостовете, които пробиваха крепостта й, тя нададе страхотен вопъл и почна да снове с невероятна бързина в килията си. Беше придобила привички на див звяр. Не говореше вече, само очите й пламтяха. Сърцата на войниците замряха.
Изведнъж тя грабна своето паве и го запрати с две ръце срещу работещите. Хвърлено несполучливо, то не удари никого и се отърколи до краката на коня на Тристан. Тя скръцна със зъби.
Макар че слънцето не бе още изгряло, беше съвсем светло и старите полуразрушени комини на Дома с
