По прозорците нямаше жива душа. Само в далечината, на върха на една от кулите на „Света Богородица“ — тази, която се вижда от Гревския площад, — два черни силуета, двама мъже се открояваха на светлото утринно небе. Те като че ли гледаха към площада.
Анрие Кузен се спря с товара си в подножието на съдбоносната стълба, поемайки с мъка дъха си от вълнение, и надяна примката на прелестната шия на девойката. Нещастната девойка почувствува ужасното съприкосновение с конопеното въже. Тя повдигна клепки и видя костеливата ръка на бесилката, простряна над главата й. Тогава се разтрепера силно и извика сърцераздирателно с пълен глас: — Не! Не! Не искам!
Скрила лице в дрехата на дъщеря си, майката не пророни ни дума. Силни тръпки пробягаха само по цялото й тяло и тя зацелува още по-горещо детето си. Палачът се възползува от този миг, за да отстрани с един замах ръцете й, обвити около осъдената. Било от изтощение, било от отчаяние, тя не се възпротиви.
Тогава той метна девойката през рамо. Прекрасното момиче увисна грациозно превито на две до грамадната му глава. После палачът понечи да се качи по стълбата.
В този миг майката, която лежеше върху камъните на площада, отвори широко очи. Тя се изправи безмълвно, със страшно изражение, нахвърли се като див звяр на палача и захапа ръката му. Той изрева от болка. Притекоха се. Измъкнаха с мъка кървавата му китка от зъбите на майката. Тя остана безмълвна. Отблъснаха я грубо, но им направи впечатление, че жената оброни тежко глава върху камъните. Повдигнаха я, тя се строполи повторно. Беше мъртва.
Палачът, който продължаваше да държи здраво девойката, заизкачва стълбата.
II. CREATURA BELLA BIANCO VESTITA203 (DANTE)
Когато Квазимодо видя, че килията е празна и че египтянката я няма, че са я отвлекли, докато той я защищаваше, нещастникът си заскуба косите, изпаднал в изстъпление от мъка. После се втурна тичешком из цялата църква, търсейки циганката, издавайки нечовешки звуци, осейвайки плочите с червеникавите си косми. Точно в този момент кралските стрелци влязоха победоносно в църквата, търсейки също египтянката. Квазимодо ги подпомогна. Бедният глух звънар не подозираше гибелните им намерения. Той си въобразяваше, че скитниците бяха истинските врагове на египтянката. Заведе сам Тристан Отшелника във всички възможни скривалища, отвори му тайните входове, тайните помещения зад олтара и ризницата. Ако нещастницата беше още в църквата, той сам щеше да я предаде. Когато Тристан, който беше неуморим, се умори от безплодното търсене, Квазимодо продължи да търси сам. Двадесет пъти, сто пъти обходи църквата надлъж и нашир, от горе до долу, изкачваше се, слизаше, тичаше, викаше, крещеше, душеше, тършуваше, пъхаше глава във всички дупки, осветяваше с факла всички сводове, отчаян, обезумял. Звяр, загубил женската си, не би могъл да вие по-свиреп, нито да броди по-настървено. Най-сетне, когато се убеди напълно, че я няма, че всичко е свършено, че му я бяха откраднали, той се качи бавно по стълбата на кулите, същата, по която бе изтичал така победоносно в деня, когато я бе спасил. Мина по същите места с наведена глава, без да пророни нито звук, без да пролее сълза, почти без да си поеме дъх. Църквата отново бе опустяла, отново тънеше в тишина. Стрелците я бяха напуснали, за да гонят магьосницата в Сите. Останал сам в обширната „Света Богородица“, до преди малко така бурна и ожесточено нападана, той се запъти към килийката, в която циганката беше спала толкова седмици под неговата закрила. Приближавайки се, той си въобразяваше, че може би ще я намери там. Когато зави по галерията, минаваща над покрива на страничните отделения, и зърна тясната стаичка с малкото прозорче и вратичка, сгушена под един подпорен свод като птиче гнездо под клон, сърцето му замря и клетият звънар се облегна на една колона, за да не падне. Въобрази си, че тя може би се е върнала, че някой добър дух я е довел навярно отново тук, че стаичката бе премного спокойна, сигурна и приятна, за да я напусне. Той не се осмели да пристъпи нито крачка повече за да запази илюзията си.
— Да — шепнеше си той. — Тя навярно спи или се моли. Не бива да я безпокоя.
Най-сетне се реши, приближи се на пръсти, погледна вътре и влезе. Празна! Килията беше все така празна! Нещастният глух я обходи бавно, повдигна постелята, погледна под нея, като че ли девойката можеше да се скрие между дюшека и плочите, поклати глава и застана вцепенен. Изведнъж смачка яростно факлата с крак и без да каже нито дума, без да въздъхне, блъсна с все сила глава о стената и падна безчувствен на плочите.
Когато се свести, той се хвърли върху леглото, затъркаля се по него, зацелува в изнемога топлото още място, където бе спала девойката, и лежа известно време неподвижно като мъртъв. После стана и задъхан, плувнал в пот, почна да удря главата си в стените, ужасяващо равномерно, както биеше камбаните си, с упорството на решен на смърт човек. Омаломощен, той падна за втори път на земята. Повлече се по колене извън килията и клекна пред вратата, не можейки още да съзнае станалото. Той стоя така повече от час, без да помръдне, вперил поглед в пустата килия, по-печален и по-занесен от майка, седнала между празната люлка и пълния ковчег. Не промълвяше нито дума. От време на време само силно ридание разтърсваше цялото му тяло, ридание без сълзи, подобно на безшумно блеснала светкавица.
Като че ли точно тогава, обмисляйки в своята горест кой би могъл да бъде неочакваният похитител на циганката, подозрението му падна върху архидякона. Той си спомни, че отец Клод единствен имаше ключ от стълбището, което водеше към нейната килия, спомни си неговите нощни покушения над девойката, при първото от които самият Квазимодо го беше подпомогнал, докато при второто го бе възпрепятствувал. Спомни си хиляди други подробности и се увери напълно, че именно архидяконът е отвлякъл циганката. Но неговата почит към свещеника, неговата признателност, преданост и любов към този човек бяха толкова дълбоко вкоренени в душата му, че дори в този момент те устояха на ноктите на ревността и отчаянието.
Той разсъждаваше, че по всяка вероятност архидяконът е извършил похищението, но кръвожадната, смъртоносна ярост, която би изпитал към всеки друг, се превръщаше сега само в по-дълбока горест, понеже похитителят беше Клод Фроло.
Точно когато той се увери, че свещеникът е похитителят, зората освети подпорните арки и Квазимодо видя, че някой се движи в горния етаж на „Света Богородица“ покрай външната балюстрада, която обикаля абсидата. Този човек се приближаваше към него. Глухият го позна. Беше архидяконът. Клод вървеше бавно, съсредоточен в мислите си. Крачеше в посока на северната кула, без да гледа пред себе си, извърнал лице настрани, към десния бряг на Сена. Изпънал шия, той като че се мъчеше да види нещо над покривите. Бухалът хвърля понякога такива коси погледи, летейки на една страна и гледайки на друга. Свещеникът мина над Квазимодо, без да го забележи.
Глухият звънар застина при неочакваното му появяване. Той го проследи с поглед, докато расото му потъна под свода на стълбата към северната кула. Читателят знае, че от тази кула може да се види кметството. Квазимодо стана и последва архидякона.
Той се качи по стълбата на кулата просто така, за да разбере защо се качва архидяконът. Впрочем клетият звънар сам не знаеше какво би направил, какво би казал, какво би желал. Той бе изпълнен с ярост и боязън. Архидяконът и египтянката се бореха в сърцето му.
Когато стигна до върха на кулата, преди да излезе от сянката на стълбата и да стъпи на площадката, той се огледа внимателно, за да види къде е свещеникът. Клод бе застанал с гръб към него. Площадката на камбанарията бе обградена с ажурна балюстрада. Подпрял гърди до ъгъла на балюстрадата, свещеникът се бе извърнал към Пон Нотър Дам. Той се взираше в града.
Квазимодо се доближи с котешки стъпки зад него, за да разбере какво гледа. Архидяконът бе толкова погълнат от гледката, че не чу стъпките на звънаря зад гърба си.
Гледан от върха на кулите на „Света Богородица“ в свежата ведрина на лятното утро, Париж представляваше, особено по онова време, великолепна и приказна гледка. Беше може би през месец юли. Небето бе съвсем чисто. Няколко закъснели звезди гаснеха постепенно ту тук, ту там, само една продължаваше да блести на изток, където небето бе най-светло. Слънцето едва-що изгряваше. Париж почваше да се раздвижва. Бялата чиста светлина отразяваше ясно обърнатите на изток стени на хилядите къщи. Исполинската сянка на камбанариите пълзеше от покрив на покрив, протегнала се от единия до другия
