Сърцето й се сви. Хълцанията й се разнесоха в мрака.
— Признавам всичко, което ви е угодно — отговори тихо тя. — Убийте ме само по-скоро!
— Господин кралски прокурор при духовния съд — каза председателят, — съдът е готов да изслуша обвинението ви.
Метр Шармолю разгърна една дебела тетрадка и почна да чете с много жестове и с пресилена изразителност, присъща на съдебните пледоарии, една реч на латински, в която всички доказателства по процеса се градяха на цицероновски перифрази, подкрепени с цитати от Плавт, неговия любим автор на комедии. Съжаляваме, че не ни е възможно да предложим на читателите това забележително произведение. Авторът го четеше с удивително усърдие. Не бе прочел още увода, а пот изби по челото му и очите му изскочиха от орбитите си.
Внезапно посред един дълъг пасаж той прекъсна четенето и погледът му, обикновено доста благ и дори доста глупав, започна да мята мълнии.
— Господа — възкликна той (този път на френски, защото това го нямаше в тетрадката), — сатаната е толкова много замесен в тази история, че и сега присъствува на разискванията ни и се гаври с тяхната тържественост. Вижте!
И той показа с ръка козичката, която, гледайки жестовете на Шармолю, помисли, че е напълно уместно да му подражава, и клекнала на задните си крака, възпроизвеждаше добросъвестно с предните си крака и с брадичката си патетичната пантомима на кралския прокурор при духовния съд. Ако си спомняте, това бе един от най-симпатичните й номера. Това произшествие, това последно „доказателство“ направи огромно впечатление. Вързаха краката на козичката и кралският прокурор поде нишката на красноречието си.
Речта му продължи дълго, но завършекът беше възхитителен. Ето последната фраза. Трябва да прибавите само пресипналия глас и задъханите ръкомахания на метр Шармолю.
— Ideo, Domni, coram stryga demonstrata, crimine patente, intentione criminis existente, in nomine sanctae ecclesiae Nostrae Dominae Parisiensis, quae est in saisina habendi omnimodam al-tam et bassam justitiam in ilia hac intemerata Civita’tis insula, tenore preasentium declaramus nos requirere, primo, aliquandarn pecuniariam indemnitatem, secundo, amendationem honorabilem ante portalium maximum Nostrae-Dominae, ecclesiae cathedralis, tertio, sententiam in virtute cuius ista stryga cum sua capella, seu in trivio vulgarier dicto „Гревски“ seu in insula exeunte in fluvio Sequanae, juxta pointam jardini regalis, executatae sint.169
Той сложи шапката на главата си и седна.
— Ehen! — въздъхна Гренгоар съкрушен. — Bassa latinitas!170
Тогава близо до обвиняемата се надигна друг мъж в черна роба. Беше нейният адвокат. Главните съдии почнаха да шумят.
— Бъдете кратък, защитнико — каза председателят.
— Господин председателю — отвърна адвокатът, — понеже повереницата ми призна престъплението си, аз искам да кажа само едно на господа съдиите. Текстът на салическия закон гласи: „Ако някоя магьосница е изяла човек и признава престъплението си, тя ще плати глоба осем хиляди дьоние или двеста златни су.“ Нека почитаемият съд осъди доверителката ми на глоба.
— Този текст е отменен — забеляза извънредният кралски адвокат.
— Nego171 — възрази адвокатът.
— Да гласуваме — предложи един съветник. — Престъплението е доказано, а освен това е вече много късно.
Гласуваха, без да излизат от залата. Съдиите „гласуваха“ със сваляне на шапките си. Те бързаха. В мрака се виждаше как свалят един след друг шапки при зловещия въпрос, който им задаваше съвсем тихо председателят. Клетата обвиняема като че ли ги гледаше, но замъглените й очи не виждаха нищо.
След, това писарят почна да пише. Накрая той подаде на председателя дълъг пергамент.
Тогава нещастницата чу, че тълпата се раздвижи, дръпнаха копия и един леден глас произнесе:
— Циганко, в деня, когато ще бъде угодно на нашия милостив крал, по пладне, ще бъдете откарана по риза, боса и с въже на шията пред главния портал на „Света Богородица“, за да се покаете публично с вощеница в ръка, тежка две ливри. Оттам ще бъдете отведена на Гревския площад, където ще бъдете обесена и удушена на градската бесилка. Също и вашата коза. Ще платите освен това на духовния съд три линдора за изкупление на извършените от вас престъпления, които признахте: магьосничество, вълшебство, блудство к убийство на лицето Феб дьо Шатопер. Бог да приеме душата ви!
— О, ужасен сън! — прошепна Есмералда и усети, че нечии груби ръце я изнасят навън.
IV. LASCIATE OGNI SPERANZA172
През средните векове всяка завършена сграда заемаше почти толкова място под земята, колкото се издигаше над, нея. Освен в случаите, когато биваха построени върху дървените стълбове, както „Света Богородица“, дворците, крепостите и църквите имаха винаги дълбоки подземия. Точно под горния кораб на катедралите, който бе ден и нощ залян от светлина и-ехтеше от звуците на органа и на камбаните, се гушеше втора подземна катедрала, ниска, тъмна, тайнствена, сляпа и безмълвна. Понякога подземието служеше за гробница. В дворците и бастилиите то бе затвор или гробница, а често и двете неща едновременно. Тези солидни сгради, чийто начин на строеж и на „растеж“ обяснихме другаде, нямаха обикновени основи, а все едно, че пускаха корени, които се разклоняваха в земята под форма на стаи, галерии, стълби, също както в надземната постройка. По този начин църквите, дворците, бастилиите бяха зарити в земята. Подземията на сградата бяха един вид втора сграда, в която се слизаше, вместо да се изкачва. Нейните подземни етажи съответствуваха на външните етажи подобно на горите и планините, които се отразяват във водите на някое езеро, разположено в подножието на истински гори и планини.
В крепостта Сент Антоан, в съдебната палата, в Лувър тези подземни сгради служеха за затвори. Колкото по-навътре в земята слизаха етажите на тези затвори, те ставаха все по-тесни и по-мрачни. Като кръгове, в които се редуваха последователно различните степени ужас. Данте не би могъл да намери нищо по-подходящо за своя „Ад“. Тези затвори фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърляше в нея осъдения на смърт. Ако някое злочесто същество попаднеше тук, то трябваше да се сбогува със светлината, с въздуха и живота, с ogni speranza173. То излизаше оттук само за да отиде на бесилото или на кладата. Понякога изгниваше живо. Човешкото правосъдие наричаше това „забравяне“. Осъденият чувствуваше надвиснала между себе си и хората огромната грамада от камъни и хора, целия затвор. Тежката бастилия бе сякаш огромен катинар със сложно устройство, който го заключваше извън света на живите.
В такава една яма, в такъв каменен чувал, издълбан по заповед на Луи Свети в подземията на Турнел, хвърлиха осъдената на обесване Есмералда. Страхуваха се да не би да избяга. Грамадната съдебна палата тежеше над главата й. Клета мушичка, та тя не бе в състояние да помръдне и най-малкото й камъче.
Без съмнение и провидението, и обществото бяха еднакво несправедливи към нея. Не беше необходим целият порой от нещастия и изтезания, за да сломят това тъй крехко създание.
Тя стоеше там, загубена в мрака, погребана, заровена, зазидана. Всеки, който би я видял в това състояние, след като я бе виждал да танцува засмяна на слънцето, би-изтръпнал, Студена като нощта, студена като смъртта, никакъв полъх в косите й, никакъв човешки глас до ушите я, никакъв дневен лъч до очите й, превита на две, смазана под тежестта на веригите, сгушена до една стомна с водя н парче хляб върху стиска слама в кална локва, образувана от капките, която се стичаха от влажните стени на тъмницата, неподвижна, дори бездиханна, тя беше безсилна вече дори да страда. Феб, слънцето, денят, волният въздух, парижките улици, танците и ръкоплясканията, сладкият любовен разговор-с офицера, а после свещеникът, сводницата, камата, кръвта, изтезанието, бесилката — всичко това се мяркаше все още в съзнанието й ту като ликуващо златно видение, ту като грозен кошмар. Но тези спомени бяха вече за нея само ужасна неясна борба, обвита в мрак или далечна музика, която долиташе отгоре, от земята, и не стигаше до злочестата девойка, погребана в земните недра.
Откакто беше тук, не бодърствуваше, но и не спеше. Затворена в злощастието и в тъмницата, тя не
