Може би щях да се откажа изобщо от него, може би чудовищната мисъл щеше да повехне в мозъка ми, без да роди плод. Струваше ми се, че зее още от мене зависи дали да пусна в ход, или да прекъсна този процес. Но всяка лоша мисъл е неумолима и иска да се превърне в дело. Там, където аз се смятах всемогъщ, съдбата се оказа по-могъща от мене. Уви! Уви! Тя те сграбчи и те хвърли под ужасните колела на машината, която аз изготвих коварно. Слушай. Приближавам до края.
Един ден — пак грееше слънце — пред мене мина мъж, който произнесе със смях името ти и сладострастие трепна в очите му. Проклятие! Аз тръгнах след него. Знаеш какво се случи после.
Той млъкна. Девойката можа да промълви само:
— О, мой Феб!
— Не произнасяй това име! — възкликна свещеникът и стисна силно ръката й. — Не произнасяй това име! О, нещастни ние! Точно това име ни погуби! Или по-скоро ние се погубихме един друг поради необяснима прищявка на съдбата. Ти страдаш, нали? Студено ти е, нощта те ослепява, отвред тъмница, но може би в дъното на душата ти грее все още някаква светлина, ако не друго, поне детинската ти любов към този празен човек, който си играеше с твоето сърце! А аз нося тъмнината в душата си, аз нося в душата си зимата, леда, отчаянието, нощта. Знаеш ли всичко, което съм изстрадал? Присъствувах на твоя процес. Бях седнал на пейката на духовните съдии. Да, под една от свещеническите качулки се гърчеше един прокълнат. Бях там, когато те доведоха. Присъствувах и когато те разпитваха. В онова вълче леговище! Моето престъпление, моята бесилка се изправяше бавно пред челото ти. Присъствувах на разпита на всеки свидетел, на всяка пледоария, на всяко доказателство. Преброих всяка твоя стъпка по стръмния ти път! Бях там и когато оня див звяр… О, не бях предвидил изтезанието! Слушай. Последвах те в стаята на мъченията. Видях те разсъблечена и докосвана полугола от нечестивите ръце на палача. Видях крака ти — бих дал цяла империя, за да мога да сложа на него една целувка и да умра, — крака ти, под който с блаженство бих положил главата си, стегнат в ужасната ботинка, която превръща крайниците на жив човек в кървава каша. О, горко ми! Докато гледах това, раздирах с кама гръдта си под расото. При втория твой вик тя щеше да прониже сърцето ми. Погледни. Мисля, че още кърви.
Той разгърна расото си. Гърдите му действително бяха изподраскани като от тигрови нокти и встрани се забелязваше широка, зле затворена рана.
Затворничката отстъпи ужасена.
— О, — промълви свещеникът, — смили се над мене, девойко! Ти се смяташ за нещастна. Уви! Ти нямаш представа какво значи нещастие. О, да обичаш жена! Да си свещеник! Да си ненавиждай! Да я обичаш с всичката страст на душата си, да чувствуваш, че би дал за най-малката й усмивка кръвта си, душата си, доброто си име, спасението си, безсмъртието и вечността, земния и задгробния живот! Да съжаляваш, че не си цар, гений, император, архангел, бог, за да сложиш в краката й по-знатен роб. Да я прегръщаш ден и нощ в мечтите и мислите си. И да я видиш влюбена във войнишки мундир! Да не можещ да й предложиш друго освен мръсно свещеническо расо, от което тя се ужасява и отвращава! Да бъдеш свидетел, изнемогвал от ревност и ярост, как тя щедро предлага на един жалък и тъп самохвалко съкровищата на своята любов и красота! Да видиш това тяло, чиито извивки те горят, тази гръд, криеща толкова сладост, тази плът да тръпне и да руменее под целувките на друг! О, небе! Да обичаш крака й, рамото й, ръката й, да се гърчиш по цели нощи по каменните плочи на килията си, мислейки за нейните синкави вени, за мургавата й кожа, и да видиш, че всички бленувани от тебе ласки завършват в стаята за изтезания! Да ти се удаде само едно: да я положиш на кожения дюшек! О, това са истински клещи, нажежени на адски огън! О, блажен е този, когато прерязват с трион между две дъски, когото разчекват между четири коня! Знаеш ли каква мъка изпитва човек през дългите нощи, когато кръвта в артериите кипи, когато сърцето се разкъсва, когато главата се пръска, когато зъбите се впиват в дланите? Настървени палачи, които те въртят без отдих над любовния блян, ревност, к отчаяние като над нажежена скара. Милост, девойко! Дай ми минута отдих! Сипи малко пепел над тази жарава! Изтрий, заклевам те, потта, която се стича на едри капки по челото ми! Дете, терзай ме с едната си ръка, но приласкай ме с другата! Смили се, девойко, смили се над мене!
Свещеникът се свлече в локвата на каменния под, заудря главата си в ръба на стъпалата. Девойката слушаше и гледаше. Когато той млъкна, задъхан и изтощен, тя повтори полугласно:
— О, мой Феб!
Свещеникът запълзя на колене пред нея.
— Моля те! — извика той. — Ако имаш сърце, не ме отблъсквай! О, обичам те! Горко ми! Когато произнасяш това име, клетнице, все едно, че разкъсваш със зъбите си всички клетки на сърцето ми. Милост! Ако си дошла от ада, ще те последвам. Всичко съм сторил, за да го заслужа. Преизподнята, в която ще бъдеш ти, ще бъде моят рай, твоят лик е по-прекрасен от божия. О, кажи, наистина ли не ме желаеш? В деня, когато една жена отблъсне подобна любов, планините би трябвало да се изместят. О, само ако пожелаеш! Колко щастливи бихме могли да бъдем! Ще избягаме — ще ти помогна да избягаш, — ще отидем някъде, ще потърсим такова място на земята, където има най-много слънце, дървета и най-синьо небе. Ще се обичаме, ще слеем душите си една с друга, ще горим във вечна жажда един за друг и ще я утоляваме заедно и непрестанно от непресекващия извор на любовта!
Тя го прекъсна със зловещ и звънък смях:
— Я се вижте, отче, кръв тече от ноктите ви! Свещеникът остана за миг като вкаменен, втренчил поглед в ръката си.
— Добре. — поде най-сетне със странна благост той. — Оскърбявай ме, присмивай ми се, обвинявай ме, но ела, ела с мен! Да побързаме. Утре ще бъде, казвам ти. Бесилката на Гревския площад, нали я знаеш? Тя е винаги готова. Ужасно е! Да видя как те карат в каруцата! О, милост! Никога не съм чувствувал, както сега, колко много те обичам! Ела с мен, ще имаш време да ме обикнеш, след като те спася. Мрази ме колкото искаш! Но ела! Утре! Утре! Бесилката! Присъдата! О, спаси себе си! Пощади ме!
Той я улови за ръка, извън себе си от възбуда, опита се да я повлече.
Тя го погледна втренчено.
— А какво стана с моя Феб?
— А! — възкликна свещеникът, като пусна ръката й. — Вие нямате капка милост.
— Какво стана с Феб? — повтори тя хладно.
— Той умря! — извика свещеникът.
— Умрял! — каза тя, все така ледена и неподвижна. — За какъв живот ми разправяте тогава?
Той не я слушаше.
— О, да — мълвеше архидяконът сякаш сам на себе си. — Трябва да е умрял. Острието се заби надълбоко. Струва ми се, че докоснах сърцето му с върха на камата си. О, целият ми живот бе съсредоточен във върха на нейното острие!
Девойката се хвърли върху него като разярена тигрица и го събори с нечовешка сила върху стъпалата на стълбата.
— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! Остави ме да умра! Нека нашата кръв навеки заклейми челото ти! Да бъда твоя ли, свещенико! Никога! Никога! Нищо няма да ни свърже, дори и адът! Махай се, прокълнати! Никога!
Свещеникът се олюля на стълбата. Той мълчаливо освободи краката си, омотани в гънките на расото, взе фенера и бавно се заизкачва по стъпалата, които водеха към вратичката. После я отвори и излезе.
Внезапно девойката видя, че той отново подаде глава в отвора. Изражението му бе ужасно. Той й извика с хриптящ от ярост и отчаяние глас:
— Казах ти, той умря!
Тя падна по очи и в мъртвата тишина се чуваше само въздишката на капката вода, която раздвижваше повърхността на локвата в мрака.
V. МАЙКАТА
Едва ли в цялата вселена има нещо по-радостно от чувствата, които буди в душата на майката малката обувчица на детето й. Особено пък празничната, неделна или кръщелна обувчица, извезана дори по стъпалото, обувчица, с която детето не е направило нито една крачка. Тази обувчица е толкова сладка и мъничка, толкова непригодна за ходене, че майката сякаш вижда бебенцето си. Тя му се усмихва, целува го, говори му. Пита се дали наистина е възможно да има тъй малко краче. И ако детето не е при нея, достатъчно
