опасяваше една седмица за живота му и дори му го каза на латински. Младостта обаче победя. Въпреки прогнозите и диагнозите — нещо, което често се случва — природата се пошегува и спаси болния под носа на лекаря. Феб бе разпитан за пръв път от Филип Льолие и следователите от духовния съд, докато още лежеше на одъра у лекаря, и техните въпроси му бяха страшно неприятни. Затова една сутрин, като се почувствува по-добре, той остави златните си шпори вместо възнаграждение в дома на лекаря и се измъкна. Това впрочем съвсем не затрудни хода на делото. Тогавашното правосъдие се грижеше твърде малко за яснотата и точността на криминалните процеси. Успееше ли да обеси обвиняемия, нищо друго не го интересуваше. Впрочем съдиите имаха достатъчно доказателства срещу Есмералда. Те предположиха, че Феб е умрял, и не се занимаваха повече с него.
Колкото до Феб, той не бе избягал кой знае колко далече. Просто се беше върнал в частта си, в гарнизона в Кьо ан Бри и Ил дьо Франс, на няколко спирки на пощенската кола от Париж.
Истината е, че никак не му бе приятно да се яви лично на този процес. Той чувствуваше смътно, че щеше да се изложи. Всъщност сам не знаеше какво точно да мисли по цялата тази случка. Невярващ, но суеверен като всеки военен, който е само военен, доста обстоятелства го смущаваха, когато се опитваше да си изясни това приключение: и козата, и странният начин, по който се запозна с Есмералда, и още по- странният начин, по който тя му разкри любовта си, и циганският й произход, и най-сетне монахът привидение. В цялото приключение той съзираше повече магия, отколкото любов. По всяка вероятност девойката бе магьосница, а може би тя беше самият сатана. С една дума, това беше комедия или за да се изразим с езика на онова време, неприятна мистерия, в която той играеше незавидната роля на потърпевш и на изигран герой. Капитанът се чувствуваше неловко. Изпитваше този вид срам, който нашият Лафонтен е определил така сполучливо: „Засрамен като лисица, уловена от кокошка.“
Феб се надяваше, че тази история ще се потуши, че името му, щом него го няма, почти няма да се спомене или в най-лошия случай няма да излезе извън залата на Турнел. И той не се лъжеше, защото тогава не съществуваше вестник „Съдебни вести“ и понеже не минаваше седмица, без да бъде сварен жив някой фалшификатор на монети, да бъде обесена някоя магьосница или да бъде изгорен някой еретик на някое от многобройните „лобни места“ в Париж. Населението бе свикнало до такава степен да среща на всеки кръстопът старата феодална Темида с голи ръце и запретнати ръкави, изпълняваща задачата си край бесилките, стълбите и позорените стълбове, че почти не й обръщаше внимание.
Тогавашното висше общество рядко се интересуваше от името на осъдения, когото караха по улицата, а низшите слоеве охотно се гощаваха с тази просташка храна. Екзекуциите бяха обичайно улично произшествие, също като котлонът с жарава на баничаря или скотобойната на месаря. Палачът бе един вид, касапин, само че по-изкусен.
И така, Феб доста скоро престана да мисли за чаровницата Есмералда или Симилар, както той я наричаше, за удара с кама, нанесен му от циганката или от монаха привидение — впрочем все му бе едно от кого, — и за изхода на процеса. Но щом почувствува сърцето си свободно, образът на Фльор дьо Лис отново се засели в него. Сърцето на капитана, също както физиката по онова време, не търпеше празно пространство.
Освен това пребиваването му в Кьо ан Бри бе страшно скучно. Селцето бе населено с ковачи и краварки с напукани ръце и представляваше само дълъг низ от схлупени къщурки и колиби от двете страни на улицата по протежение на половин левга. Истинска опашка174.
Фльор дьо Лис, предпоследното му увлечение, бе хубава девойка със съблазнителна зестра. И така, в една прекрасна утрин, напълно излекуван и предполагащ, че през изтеклите два месеца делото на циганката навярно е приключено и забравено, влюбеният кавалер се озова горящ от нетърпение пред дома на Гондьолорие.
Той не обърна внимание на многочислената навалица, която се трупаше на площада пред портала на „Света Богородица“. Спомни си само, че беше месец май, и предположи, че ще се състои някаква процесия по случай Света Троица или друг някой празник. Завърза коня си за халката пред входа на къщата и се качи безгрижно при хубавата си годеница. Фльор дьо Лис беше сама с майка си. Сцената с магьосницата, козата, проклетата азбука, продължителното отсъствие на Феб тежаха като камък в сърцето на девойката. Но когато видя капитана, лицето му й се стори тъй привлекателно, униформата му така нова, портупеят му така лъскав и изражението му така страстно, че тя се изчерви от удоволствие. Знатната девица беше по-хубава от когато и да било. Прекрасните й руси коси бяха сплетени пленително, тя бе цялата в небесносиньо, което стои толкова добре на русите — кокетство, подсказано й от Коломб, — а очите й плуваха в любовна нега, която още повече я разхубавяваше.
Феб, който напоследък не бе виждал хубава жена, а само леснодостъпните моми от Кьо ан Ври, бе опиянен от Фльор дьо Лис и се държа така любезно и влюбено с нея, че двамата тутакси сключиха мир. Самата госпожа Дьо Гондьолорие, майчински седнала както винаги в своето кресло, не можа да устои на чара му. Колкото до упреците на Фльор дьо Лис, те се стопиха в нежно гугукане.
Девойката беше седнала до прозореца, все още заета със своята Нептунова пещера. Капитанът се бе облегнал на стола й и тя му се карайте гальовно:
— Къде се губихте цели два месеца, лошо момче?
— Кълна ви се — отвърна Феб малко смутено, — вие сте толкова хубава, че можете да завъртите главата дори на някой архиепископ!
Тя не можа да сдържи усмивката си.
— Добре, добре, господине. Оставете на мира хубостта ми и отговорете на въпроса ми. Голяма хубост, няма що!
— Така да бъде, хубава братовчедке, извикаха ме в гарнизона.
— Бъдете така добър да кажете къде точно? И защо не дойдохте да се сбогувате?
— В Кьо ан Бри.
Феб бе очарован, че първият му въпрос му помогна да отклони втория.
— Но вие сте били съвсем близо, господине. Защо не дойдохте да ме видите поне веднъж?
Този въпрос сериозно затрудни Феб.
— Защото… службата… а освен това, братовчедке, бях болен.
— Болен ли? — възкликна уплашено тя. — Да… ранен.
— Ранен!
Горкото момиче съвсем се разстрои.
— О, не се плашете — каза нехайно Феб. — Дребна работа. Скарване, няколко удара с шпага. Защо се тревожите?
— Защо се тревожа! — възкликна Фльор дьо Лис и вдигна към него хубавите си, пълни със сълзи очи. — Не казвате това, което мислите. Какъв беше този дуел? Искам да зная всичко.
— Виждате ли, драга моя, скарах се с Мае Феди, нали го познавате? Лейтенантът от Сен Жермен ан Ле. И си порнахме взаимно кожите. Това е то.
Лъжливият капитан знаеше отлично, че всичко свързано с честта издига мъжа в очите на жените. FI наистина Фльор дьо Лис го гледаше право в очите, развълнувана от тревога, удоволствие и възхищение. Но тя не беше още напълно спокойна.
— Дано само да ви е минало напълно, драги Феб — каза тя. — Не познавам вашия Мае Феди, но трябва да е противен човек. За какво се скарахте?
Феб, който не се отличаваше с особено творческо въображение, се чудеше как да се измъкне от подвига си.
— О, не помня вече… За някаква дреболия, заради коня, заради една неуместна дума! Прелестна братовчедке, — обърна се той към нея, желаейки да промени разговора, — какъв е този шум пред църквата?
Той се приближи до прозореца.
— О, боже мой! Колко много народ на площада, прекрасна братовчедке!
— Не зная — отвърна Фльор дьо Лис. — Струва ми се, че някаква циганка щяла да се покайва публично тази сутрин пред църквата, преди да бъде обесена.
Капитанът бе толкова твърдо убеден, че случката с Есмералда е приключена, че съвсем не се развълнува от думите на Фльор дьо Лис. Все пак той й зададе няколко въпроса.
— Как се казва тази магьосница?
