е да види хубавата обувчица, за да си представи тутакси сладкото и крехко създание. Струва й се, че го вижда, тя го вижда цялото, живо, весело, с нежните му ръчички, с кръглата главица, с невинната устица, с чистите очи със синкаво бяло. Ако е през зимата, ето го, то пълзи по килима, катери се с мъка по някоя табуретка и майката трепери да не се приближи до огъня. Ако е през лятото, то пълзи по двора, в градината, скубе тревата между камъните, гледа простодушно големите кучета, големите коне, без да се плаши от тях, играе с черупките, с цветята и градинарят се кара, когато намери пясък по лехите и пръст по алеите. Всичко около него се смее, сияе и играе като него, дори лекокрилият вятър, дори слънчевият лъч, които се вплитат на воля в палавите къдрици на косичките му. Обувчицата извиква всичко това пред погледа на майката и сърцето й се разтапя като восък на огън.
Но ако тя е загубила детето си, всички тия радостни, чаровни и нежни картини, свързани с малката обувчица, се превръщат в жестоко страдание. Хубавата везана обувчица става тогава инструмент за изтезание, който вечно терзае майчиното сърце. Тя дърпа все същата струна, най-дълбоката и най- чувствителната. Само че не я докосва гальовно като ангел, а я опъва безжалостно като демон.
Една сутрин, когато майското слънце изгряваше на тъмносиньото небе — фона, на който Гарофало обича да рисува своето „Сваляне от кръста“, — отшелницата от Роландовата кула чу шум от колела и железа и тропот на конски копита по Гревския площад. Това не възбуди любопитството й, тя притисна коси към ушите си, за да заглуши шума, и пак се отдаде на съзерцание, отпусната на колене пред неодушевени? предмет, който обожаваше от петнадесет години насам. Тази малка обувчица, както вече казахме, представляваше за нея вселената. Мисълта й бе съсредоточена в нея и щеше да я напусне само при смъртта. Мрачната килия на Роландовата кула едничка знаеше колко горчиви клетви, колко покъртителни жалби, колко молитви и ридания бе отправила към небето отшелницата заради прелестното терличе от розов сатен. Никога подобно отчаяние не е бивало изливано върху тъй сладък и изящен предмет.
Тази сутрин изглеждаше, че нейната горест бе още по-силна, отколкото друг път. Чуваха я как нарежда високо и монотонно и сърцата се изпълваха с жал.
— О, дъще — мълвеше тя. — Рожбо моя! Скъпо мое детенце! Никога вече няма да те видя! Всичко е свършено! Все ми се струва, като че ли беше вчера! Господи, господи! Щом си щял да ми я отнемеш тъй бързо, по-добре да не ми я беше давал! Нима не знаеш, че децата са част от нашата плът и че майка, която е загубила детето си, не вярва вече в бога? Ах, горко ми, горко ми, че излязох от къщи з оня ден. Господи! Господи! Нима никога не бе ме виждал с нея, когато я греех ликуваща на огъня, когато тя ми се усмихваше, сучейки, когато пристъпваше с крачката си по гърдите ми чак до устните ми, та ми я отне? О, ако ти би видял това, прави боже, сигурно би се съжалил над моята радост и нямаше да отнемеш едничката обич, останала в сърцето ми! Толкова ли отхвърлено създание бях, господи, че ти не погледна, преди да ме осъдиш? Уви! Уви! Ето обувчицата! Но къде е крачето? Къде е то? Къде е всичко останало? Къде е детенцето? Рожбичко моя! Рожбичко моя! Какво направиха с тебе? Върни ми я, господи! Коленете ми се израниха да те моля петнадесет години вече, господи, не стига ли? Върни ми я, господи, макар за един ден, за един час, за една минута, за една минута, господи! И хвърли ме после на дявола во веки веков! О, ако знаех къде се влачи полата на дрехата ти, щях да се вкопча в нея с двете си ръце и ти щеше да бъдещ принуден да върнеш детенцето ми! Виж хубавата ми обувчица, не ти ли е жал, господи? Как можа да осъдиш една майка на това наказание цели петнадесет години? Пресвета Дево! Милостива застъпнице! Взеха ми детенцето — моя Исус, откраднаха ми го, изядоха го върху тревата, изпиха кръвчицата му, сдъвкаха костите му! Света Богородичке, смили се над мен! Детенцето ми! Искам си детенцето! Много важно че било в рая? Не ми трябва вашето ангелче, искам си моето детенце! Аз съм лъвица, искам си лъвчето. О, ще се гърча по земята, ще строша камъните с челото си, ще погубя душата си и ще те проклинам, господи, ако не ми върнеш детето! Виждаш, че съм изпохапала ръцете си, господи, нима всеблагият няма да се смили над мене? О, нека ям само черен хляб и сол, но да имам детенцето си, което ще ме сгрява като слънце! Уви, господи, аз съм долна грешница, но моето момиченце ме правеше благочестива. Бях изпълнена с вяра от любов към него. Виждах те през неговата усмивка и сякаш небето се разтваряше пред мене. О, да можех само веднъж, още един-единствен път да обуя тази обувчица на сладкото му краче и ще умра, пресвета Дево, благославяйки те! Ах, петнадесет години! Тя щеше да бъде голяма вече! Клето дете! Как? Възможно ли е, нима никога вече няма да я видя, дори на небето? Защото аз няма да отида там. О, какво нещастие! Като си помисли човек само, че извън нейната обувка не ми е останало абсолютно нищо друго!
Нещастницата се хвърли към обувчицата, единствена нейна утеха и покруса от толкова години, и гърдите й се разкъсваха от ридания, както в деня на загубата. Защото за майка, загубила детето си, този ден никога не свършва. Тази скръб не остарява. Траурните дрехи могат да извехтеят и да избелеят, но майчиното сърце остава вечно черно.
Б този момент пред килията й минаха деца с радостни и свежи гласове. Всеки път, когато видеше или чуеше деца, бедната майка се сгушваше в най-тъмния ъгъл на гробницата си и като че ли се мъчеше да пъхне глава в стената, за да не ги чува. Този път обаче тя се сепна, скочи и се вслуша жадно. Едно от момченцата бе казало:
— Защото днес ще бесят една циганка.
С внезапен скок, също като паяка, който, както видяхме, се спуска към мухата при трепване на паяжината, тя изтича към прозорчето си; то — читателят знае тази подробност — гледаше към Гревския площад. Действително до постоянната бесилка бе изправена стълба и палачът нагласяваше ръждясалите от дъжда вериги. Наоколо се трупаха любопитни.
Веселата група деца отмина надалеч. Кълчищната потърси с поглед някой минувач, за да може да го разпита. Тя съгледа от килията си един свещеник, който уж четеше обществен молитвеник, но всъщност бе погълнат много повече от бесилката, към която хвърляше сегиз-тогиз мрачен див поглед, отколкото от „буквите зад желязната решетка“. Тя позна господин жозаския архидякон, един свят човек.
— Отче — попита го тя, — кого ще бесят?
Свещеникът я погледна и не отговори. Тя повтори въпроса си. Тогава той каза:
— Не зная.
— Тук имаше деца, които казаха, че щели да бесят някаква циганка — продължи отшелницата.
— И на мен така ми се струва — отвърна свещеникът. Тогава Пакет Шантфльори избухна в ехиден смях.
— Сестро — запита архидяконът, — толкова много ли мразите циганките?
— Дали ги мразя! — провикна се отшелницата. — Та те са вампири, крадли на деца! Те разкъсаха моето момиченце, моето детенце, единствената ми рожба! Нямам вече сърце. Те ми го изядоха!
Жената беше страшна. Свещеникът я гледаше безучастно.
— Има особено една между тях, която страшно мразя и която съм прокълнала. Тя е млада я е на същата възраст, на каквато щете да бъде моето момиченце, ако нейната майка не беше го изяла. Всеки път, когато тази млада усойница минава пред килията ми, цялата ми кръв закипява.
— В такъв случай, сестро, можете да се радвате — каза свещеникът, леден като надгробна статуя, — точно нея ще видите на бесилото.
й като склони глава на гърдите си, той се отдалечи бавно. Отшелницата плесна радостно с ръце.
— Аз й го предрекох! Благодаря ти, отче! — извика тя.
После се заразхожда с широки крачки пред прозорчето на килията си, разчорлена, с пламнал поглед, блъскайки рамо в стената, като дива вълчица в клетка, която отдавна е гладна и чувствува, че наближава часът да й донесат ядене.
VI. ТРИ МЪЖКИ СЪРЦА, УСТРОЕНИ РАЗЛИЧНО
Феб не беше мъртъв. Мъжете от неговата порода са жилави. Когато метр Филип Льолке, извънреден кралски прокурор, каза на бедната Есмералда: „Той е на смъртно легло“, може би не бе осведомен или просто пожела да се пошегува. Когато архидяконът повтори на осъдената: „Той е мъртъв“, самият той всъщност не знаеше нищо, но вярваше, че е така, надяваше се, искаше му се да е така. Много жестоко би било за него да даде добри вести за своя съперник на жената, която обичаше. Всеки мъж на негово място би сторил същото.
Не че раната на Феб не бе сериозна, но тя все пак не бе толкова опасна, колкото си въобразяваше архидяконът. Лекарят, при когото го пренесоха в първия момент войниците от нощната стража се
