пламналия си поглед.
— Чуваш ли! Обичам те! — извика още веднъж той.
— Що за любов! — каза, потръпвайки, нещастницата.
— Любов на прокълнат! — отвърна той.
И двамата замълчаха за миг, притиснати от тежестта на изживяванията си: той — обезумял, тя — неразбираща нищо.
— Слушай — промълви най-сетне свещеникът, обзет от странно спокойствие, — ще узнаеш всичко. Ще ти разкрия дори това, което досега сам на себе си не съм се осмелявал да призная, когато тайно запитвах съвестта си в безмълвните нощни часове, през които мракът е толкова дълбок, че ни се струва, че бог може да ни види. Слушай. Преди да те срещна, аз бях щастлив, девойко…
— Аз също — въздъхна едва чуто тя.
— Не ме прекъсвай. Да, аз бях щастлив или най-малкото си въобразявах, че съм щастлив. Бях непорочен, душата ми бе изпълнена с кристална чистота. По-горда, по-сияйна от всички други се издигаше моята глава. Свещениците черпеха от мене целомъдрие, а учените — наука. Да, науката беше всичко за мене, Тя ми беше сестра и ми стигаше. Но минаха години и почнаха да ме спохождат други мисли. Неведнъж плътта ми се вълнуваше, когато край мене минеше жена.
— Силата на пола, силата на мъжката кръв, което аз, като безумен юноша, си въобразявах, че навеки съм потушил, неведнъж разтърси конвулсивно веригата на железните обети, приковаващи ме към студения каменен олтар. Но постът, молитвата, заниманията, умъртвяването на плътта направиха духа ми неин господар. Освен това аз избягвах старателно жените. Впрочем достатъчно бе да отворя някоя книга и нечестивият дим на помислите ми се разсейваше пред сиянието на науката. След няколко минути само всичко плътско и земно отстъпваше далеч от мене и аз бях спокоен, омаян и разведрен от безметежния блясък на вечната истина. Докато демонът се опитваше да ме съблазни само с неясни женски очертания, които зървах сегиз-тогиз в църквата, по улиците, по ливадите и които рядко спохождаха сънищата ми, аз лесно ги побеждавах. Уви, ако сега съм сразен, бог е виновен, защото не е дарил с еднаква сила човека и демона. Слушай. Един ден.
Тук свещеникът се сиря и затворничката чу въздишките му, които се изтръгваха с хриптящо хъркане от гърдите му.
— … един ден — продължи той — се бях облегнал на прозореца на килията си… Коя книга четях? О, всичко се върти вихрено в главата ми. Но помия, че четях. Прозорецът гледаше към площада. Чувам биене на дайре, музика. Ядосан, че смущават задълбоченото ми четене, поглеждам към площада. О, други наблюдаваха това, което виждах аз, но независимо от това тази гледка не беше създадена за човешки взор. Беше пладне, грееше силно слънце и там, сред площада танцуваше някакво създание, Създание с тъй дивна красота, че бог би го предпочел пред светата Дева и би го избрал за своя майка, ако то бе съществувало, когато той стана човек! Очите на девойката бяха черни и блестящи. Няколко, косъма от черната й коса, пронизани от слънчевите лъчи, блестяха като златни нишки, Краката й не се виждаха във вихъра на танца, както не се виждаха спиците на шеметно въртящо се колело. Около главата й в черните й плитки святкаха на слънцето метални пластинки и осветяваха като корона от звезди челото й. Синята й рокля, осеяна с пайети, блещукаше, осеяна сякаш от хиляди искри като звездна лятна нощ. Мургавите й гъвкави ръце се виеха около талията й като два ешарпа. Тялото й беше удивително хубаво. О, какъв лъчезарен образ, който се открояваше ярко дори в блясъка на слънчевите лъчи!… Уви, девойко, това беше ти! Изненадан, опиянен, очарован, аз ти се любувах на воля. Гледах те, докато внезапно изтръпнах ужасен. Почувствувах, че съм във властта на магия!
Задъхан, свещеникът млъкна за миг. После продължи:
— Полуподдал се на непобедимото обаяние, аз се опитах да се вкопча о нещо, за да се задържа в падението си. Спомних си примамките, които бе изпречвал по пътя ми сатаната. Създанието, което виждах пред себе си, бе тъй неземно хубаво, че можеше да бъде изпратено само от небето или от ада. Не беше обикновена девойка, направена от шепа пръст и осветена оскъдно отвътре от колебливия лъч на женска душа. Тя бе ангел! Но ангел на мрака, изтъкан от пламък, а не от светлина! В момента, когато мислех така, съзрях до тебе една коза, бесовско животно, което ме наблюдаваше присмехулно. Обедното слънце пламтеше в рогата й. Тогава прозрях примамката на дявола и ми стана ясно, че си пратена от ада, пратена за моя гибел, убеден бях в това.
Свещеникът се вгледа в лицето на затворничката и добави студено:
— И сега мисля същото. Обаче очарованието ти ми въздействува постепенно, твоят танц се въртеше в главата ми, чувствувах как загадъчното обаяние проникваше в мене. Всичко, кое го трябваше да бди нащрек в душата ми, бе приспано и като тези, които умират от бяла смърт, аз се поддавах с наслада на тази дрямка. Внезапно ти запя. Какво можех да сторя аз, нещастният? Песента ти беше по-запленяваща и от танца ти. Понечих да избягам. Невъзможно. Бях закован, сраснал се със земята. Струваше ми се, че мраморът на плочите стига до коленете ме. Трябваше да остана докрай. Краката ми бяха ледени, главата ми кипеше. Най-сетне ти може би се смили над мене, прекъсна песента си к изчезна. Отражението на дивното видение, отзвукът на омайното пеене заглъхнаха постепенно в очите и ушите ми. Тогава се отпуснах на перваза неподвижен и безсилен като повалена статуя. Камбаните, биещи за вечерня, ме събудиха. Аз станах и побягнах, но уви! Нещо в мене бе рухнало и не можеше вече да се възстанови, нещо ме бе връхлетяло и аз не можех да му убягна.
Той пак спря и след малко продължи:
— Да, от този ден у мене заживя човек, когото не познавах. Опитах се да прибягна към всички изпитани средства: манастира, олтара, работата, книгите. Безумие! О, колко кухо отеква науката, когато в нея се блъска отчаяно пламнала от страст глава! Знаеш ли, девойко, какво се изпречваше оттогава между книгите и мене? Ти, твоята сянка, ослепително видение, което прекоси един ден празното пространство пред мене! Но твоят образ бе променил цвета си — бе станал тъмен, зловещ, мрачен като черния кръг, който дълго стои пред очите на непредпазливия, загледан втренчено в слънцето.
Понеже не можех да се избавя от тебе, понеже песента ти безспир звучеше в ушите ми, понеже краката ти постоянно танцуваха над молитвеника ми, понеже всяка нощ сънувах, че тялото ти се плъзга до плътта ми, пожелах да те видя отново, да те докосна, да узная коя си, да видя дали отговаряш на идеалния образ, който се бе запечатал у мене, и да разбия своя блян в действителността. Надявах се най-малко-; то, че новото впечатление ще заличи първото, защото първото ми беше станало непоносимо. Търсех те. Видях те отново. Нещастие! Когато те видях повторно, пожелах да те виждам хиляди пъти, да те виждам непрестанно. Тогава — нима човек може да се спре по този пъклен наклон? — престанах да принадлежа на себе си. Единият край на нишката, която в дяволът бе вързал за крилете ми, бе прикрепен към твоя крак. Почнах също като тебе да скитам безцелно по улиците. Чаках те по входовете, дебнех на ъгъла на улиците, следях те с очи от високата кула. Всяка вечер се прибирах все по-очарован, по-отчаян, по-омагьосан, по- обречен.
Узнал бях коя си ти, египтянка, циганка, скитница, можех ли да се съмнявам, че не съм жертва на магия? Слушай! Надявах се, че съдебният процес ще ме спаси от магията. Една магьосница бе омаяла Бруно д’Асти. Той накарал да я изгорят и се отървал от магията. Знаех за този случай. Пожелах да опитам това средство. Опитах се най-напред да ти забраня да идваш на площада пред „Света Богородица“. Надявах се да те забравя, ако не те виждам. Но ти не обърна внимание. Продължи да идваш там. Тогава ми хрумна мисълта да те отвлека. Направих опит една нощ. Бяхме двама. Държахме те вече в ръцете си, когато този жалък офицер се появи ненадейно. Той те освободи. И сложи началото на твоето, моето и собственото си нещастие. Най-сетне, като не знаех вече какво да правя и къде да се дяна, аз те обадих на духовния съд. Мислех, че ще се излекувам като Бруно д’Асти. Мислех също смътно, че процесът ще те постави на мое разположение, че ще те държа в моя власт в затвора, ще бъдеш моя, няма да можеш да ми се изплъзнеш, че достатъчно дълго ме владееш, за да те овладея най-сетне и аз. Когато човек върши зло, трябва да го върши докрай. Лудост е да се спре насред път в чудовищните си замисли. В неимоверно голямото престъпление се крие неимоверна наслада. Свещеник и магьосница могат да се слеят в блаженство и върху стиска слама, и в тъмница!
И аз те наклеветих. Тогава почнах да те плаша при нашите срещи. Затворът, който замислях против тебе, бурята, която готвех над главата ти, се проявяваха в издайнически заплахи и светкавици. И все пак още се колебаех. Планът ми влачеше толкова страшни последици, че отстъпвах уплашен.
