смогваше вече да различи бдението от съня, бляна от действителността, както денят и нощта се сливаха за нея. Всички представи се смесваха и пречупваха смътно в мисълта й. Тя не чувствуваше, не разбираше, не мислеше. Най-многото можеше може би все още да сънува. Едва ли някога човешко същество е било тъй близко до небитието.
Както бе вцепенена, замръзнала, вкаменена, тя едва си бе дала сметка, че два-три пъти капакът над главата й се бе отворил безшумно, без да пропусне нито лъч светлина, и нечия ръка й бе подхвърлила кора черен хляб. А това беше единствената й връзка, с хората — ежедневното посещение на тъмничаря.
— Един-единствен звук все още владееше несъзнателно напрегнатия й слух. Влагата се сцеждаше над главата й през мухлясалите камъни на свода и капки вода на равни промеждутъци се отронваха. Тя се вслушваше безсмислено в шума им, когато те падаха в локвата до нея.
Тези капки вода, падащи в локвата, бяха единственото нещо, което все още се движеше край нея, единственият часовник, който отмерваше времето, единственият шум, който долиташе до нея от целия земен грохот.
Впрочем от време на време в калната и тъмна клоака по крака или по ръката й пробягваше нещо студено и тя изтръпваше.
От колко време беше тук? Не знаеше. Спомняше си само за някаква присъда, произнесена някъде срещу някого. После я бяха отнесли и тя се бе събудила вледенена в мрака и безмълвието. Бе запълзяла по ръце, но желязната халка се впи в глезените й и издрънчаха вериги. Тя опипа стените около себе си и разбра, че над нея има мокър свод, а под нея — стиска слама. Ни лампа, ни отдушник. Тогава се отпусна на сламата, а от време на време, за да смени положението си, сядаше на последното стъпало на каменната стълба, която водеше в тъмницата й. Тя се опита известно време да брои черните минути, отмервани от водните капки, но скоро скръбното усилие на болния й мозък, се прекъсна от само себе си и я остави в пълно вцепенение.
И ето че един ден или една нощ — защото полунощ и пладне бяха еднакво черни в нейния гроб — тя чу над главата си по-силен шум, отколкото обикновено вдигаше тъмничарят, носейки й хляб и стомна вода. Тя вдигна глава и съзря през цепнатините на вратичката или ма капака, взидан в свода, слаба червеникава светлина.
В същото време тежкият катинар изскърца, капакът се завъртя шумно около пантите си и тя видя един фенер, нечия ръка и краката на двама мъже. Вратичката беше много ниска, за да може да види лицата им. Рязката светлина й причини болка и тя замижа.
В същото време тежкият катинар изскърца, капакът се завъртя шумно около пантите си и тя видя един фенер, нечия ръка и краката на двама мъже. Вратичката беше много ниска, за да може да види лицата им. Рязката светлина й причини болка и тя замижа.
Когато погледна отново, капакът беше затворен, фенерът бе сложен на горното стъпало на стълбата и един-единствен мъж стоеше прав пред нея. Черен плащ падаше чак до петите му, качулката в същия цвят закриваше лицето му. Нищо от него не се виждаше — нито, лицето, нито ръцете му. Истински дълъг черен саван, застанал прав, под който се чувствуваше известен живот. Девойката загледа втренчено този призрак. Нито тя, нито той казаха каквото и да било. Две статуи, измерващи се с поглед. Само две неща изглеждаха живи в гробницата — фитилът на фенера, който пращаше поради влагата, и капките вода от свода, които прекъсваха неравномерното пращене с еднообразния си шум и разпръсваха в концентрични кръгове светлината на фенера по маслената повърхност на локвата. Най-сетне затворничката прекъсна мълчанието:
— Кой сте вие?
— Свещеник.
Тази дума, интонацията, звукът на гласа я накараха да изтръпне.
Свещеникът продължи глухо:
— Подготвихте ли се?
— За какво?
— За смърт.
— О, скоро ли ще бъде? — попита тя.
— Утре.
Тя помръкна тутакси и отново оброни глава на гърдите.
— Колко дълго трябва да чакам! — прошепна. — Какво им струваше да го извършат днес?
— Толкова ли сте нещастна? — попита свещеникът след кратко мълчание.
— Много ми е студено — отвърна девойката.
Тя обхвана с ръце стъпалата си, обичайно движение на нещастниците, които страдат от студ, каквото забелязахме и у отшелницата от Роландовата кула. Зъбите й тракаха.
Свещеникът като че ли разглеждаше изпод качулката си килията.
— Без светлина, без огън, без вода. Ужасно!
— Да — отвърна тя, учудена в нещастието си. — Светлината е създадена за всички. Защо ми дават само нощ?
— Знаете ли — поде свещеникът след ново мълчание — защо сте тук?
— Струва ми се, че знаех — каза тя, като прокара слабите си пръсти по веждите си, сякаш за да подпомогне паметта си. — но вече не зная.
Изведнъж тя се разплака като дете.
— Искам да изляза оттук, господине. Студено ми е, страх ме е и някакви животни пълзят по тялото ми.
— Добре, елате с мене.
При тези думи свещеникът я хвана за ръка. Нещастницата бе замръзнала до мозъка на костите си и все пак тази ръка й се стори много студена.
— О! — прошепна тя. — Това е ледената ръка на смъртта? Кой сте вие?
Свещеникът повдигна качулката си. Тя го погледна. Същото зловещо лице, което я преследваше от толкова дълго време, демонската глава, която й се мярна у Фалурдел над обожаваната глава на нейния Феб, погледът, който за последен път проблесна до една кама!
Това видение, винаги тъй гибелно за нея, което я бе тласкало от нещастие към нещастие чак до изтезанието, я извади от вцепенението й. Стори й се, че воалът, който забулваше паметта й, се разкъса. Всички подробности на злокобните й преживелици от нощната сцена у Фалурдел до осъждането й в Турнел изплуваха внезапно в съзнанието й, и то не смътни и неясни както досега, но ярки, резки, определени, животрептящи, ужасни. Тези спомени, полузаличени, полуизтрити от неизмеримо големите страдания, оживяха отново вследствие присъствието на мрачната личност, както невидимите букви, написани със симпатично мастило, се открояват ясно върху бялата хартия, щом ги приближим до огън. Стори и се, че всички рани на сърцето й се разтвориха и закървиха едновременно.
— Ах! — извика тя, закрила с ръце очите си ч трепереща конвулсивно. — Свещеникът!
После отпусна отчаяно ръце и остана седнала, с наведена глава, втренчила поглед в земята, безмълвна и все още трепереща.
Свещеникът я гледаше като ястреб, който дълго се вие над сгушена в житата чучулига, дълго стеснява страхотните кръгове, които описва, и внезапно се устремява като мълния към жертвата си и я сграбчва пърхаща в ноктите си.
Тя зашепна полугласно:
— Довършете ме! Довършете ме! Нанесете ми последния удар!
И сгуши ужасена глава в раменете си, като овца, която очаква топора на касапина.
— Нима ви вдъхвам ужас? — попита той. Тя не отговори.
— Ужас ли ви вдъхвам? — попита повторно той.
— Да — отвърна девойката и устните й се сгърчиха в нещо като усмивка. — Палачите обичат да се гаврят с осъдените. Месеци вече този човек ме преследва, заплашва, ужасява. Господи, колко щастлива бях, докато не бях го срещнала! Той ме хвърли в тази бездна! О, небе! Той уби… той го уби! Моя Феб! — И тя избухна в ридания и вдигна очи към свещеника. — О, клетнико! Кой сте вие? Какво ви сторих? Толкова ли ме мразите? Горко ми! Какво имате против мене?
— Обичам те! — възкликна свещеникът.
Сълзите й внезапно секнаха. Тя го погледна като малоумна. Той падна на колене и я обгърна с
