Дядо Жилнорман седеше, грейнал от щастие.
— Плюме ли? Хубаво. Това подхожда на възрастта ти. Предпочитам те влюбен, отколкото якобинец. Предпочитам да тичаш подир фуста, отколкото подир господин Робеспиер! Значи малката те приема скришом от татко си. И това е в реда на нещата. И аз съм имал такива приключения. И не едно. Знаеш ли какво се прави в такива случаи? Това не се взема много навътре. Не се разиграват трагедии, нито се стига до венчило. Човек постъпва чисто и просто разумно. Ето ти двеста пистола. Позабавлявай се! Какво по-хубаво от това? Човек не се жени, но това нищо не пречи. Нали разбираш?
Вкаменен и неспособен да промълви нито дума, Мариус поклати отрицателно глава.
— Ех, глупчо! Направи я своя любовница!
Мариус побледня. Той не бе разбрал нито дума от приказките на дядо си. Старецът бълнуваше. Но бълнуването му завърши с дума, която смъртно обиди Козет. Думите: „Направи я своя любовница!“ се впиха като кама в сърцето на честния младеж.
Той стана, взе си шапката и се отправи към вратата. Там се обърна, поклони се дълбоко и каза:
— Преди пет години вие оскърбихте баща ми. Днес оскърбявате жена ми. Не искам нищо друго от вас, господине. Сбогом.
Дядо Жилнорман раззина смаян уста, разпери ръце, но преди да се изправи, вратата се беше затворила и Мариус беше изчезнал.
Старецът остана няколко мига неподвижен, като поразен от мълния. Най-сетне успя да се изскубне от креслото, изтича към вратата и завика:
— Тичайте след него! Настигнете го! Какво съм му сторил? Той е луд! Отива си! Ах, Господи! Този път няма да се върне никога!
Приближи се до прозореца, отвори го, подаде се почти цял навън и извика:
— Мариус! Мариус!
Но Мариус не можеше да го чуе.
Старецът стисна чело с ръцете си, отстъпи и се строполи в едно кресло без глас, без сълзи, с безжизнен поглед и пусто сърце.
ГЛАВА XVII
ЖАН ВАЛЖАН
Същия ден в четири часа следобед Жан Валжан седеше сам върху усамотения насип на Марсово поле. Било от благоразумие, било от желание да се съсредоточи, било чисто и просто вследствие неусетните промени в навиците, сега той излизаше много рядко с Козет. Беше облечен с работническата си дреха и със сив памучен панталон. Лицето му се губеше под голямата козирка на каскета. Чувствуваше се спокоен и щастлив по отношение на Козет. Тревогите и съмненията му се разсеяха. Но от една-две седмици, го бяха налегнали други опасения. Той зърна веднъж по булеварда Тенардие. Тъй като беше преоблечен, Тенардие не го позна. Но оттогава насам Жан Валжан на няколко пъти го забеляза, че обикаля из квартала им и вече беше сигурен, че престъпникът замисля нещо. Неговото присъствие тук означаваше всевъзможни опасности, събрани наедно.
А и Париж беше неспокоен. Политическите смутове не са удобни за хора, които искат да скрият нещо от живота си: полицията става недоверчива и мнителна. Тръгнала по следите на някой бунтовник, тя лесно би могла да се натъкне на избягал каторжник.
Поради всички тия съображения той беше угрижен.
Най-сетне едно необяснимо и съвсем прясно събитие допринесе за засилване на бдителността му. Тази сутрин, станал пръв в къщата, той забеляза, разхождайки се в градината, един адрес, издълбан вероятно с гвоздей в стената: „Улица Верьори № 16“.
Надписът беше издълбан съвсем наскоро, буквите се белееха върху стария почернял хоросан, а върху копривата в подножието на стената се беше посипала мазилка. Очевидно беше написан през нощта.
Какво означаваше? Адрес? Знак за някого? Предупреждение за него самия? Във всеки случай явно беше, че някой непознат се беше вмъкнал в градината. Той си спомни странните приключения, които неотдавна бяха разтревожили обитателите на къщата. Въздържа се обаче да спомене пред Козет за надписа, за да не я уплаши.
Като обмисли и прецени всичко, той реши да напусне Париж, а даже и Франция и да замине за Англия. Предупреди Козет. Смяташе да заминат най-късно след една седмица.
Той седеше сега замислен върху насипа, като в главата му се въртяха тревожни мисли — Тенардие, полицията, издълбаният в стената надпис, трудностите по снабдяване с паспорт за чужбина. Изведнъж забеляза до себе си нечия сянка. Преди да се обърне, на коленете му падна листче, сгънато на четири, хвърлено като че ли през главата му. Той го разгъна и прочете следните думи, написани едро с молив: „Преместете се.“
Жан Валжан се изправи бързо. Върху насипа нямаше никого. Огледа се и забеляза някакво същество, по-голямо от дете и по-малко от мъж, със сива дреха и кадифен панталон, което прекрачваше парапета и се свличаше в рова на Марсово поле.
Той се прибра начаса, дълбоко угрижен.
ГЛАВА XVIII
МАРИУС
Мариус си излезе съкрушен от дома на господин Жилнорман. Той се беше отправил натам със съвсем малка надежда, но го бе напуснал с огромно отчаяние.
Тръгна наслуки из улиците: единствена разтуха за страдащите. Едва ли би могъл да си спомни за какво мислеше. В два часа сутринта се прибра у Курфейрак и се хвърли облечен върху леглото си. Слънцето отдавна беше изгряло, когато заспа тежък, мъчителен сън, по време на който мислите продължаваха да се блъскат в безпорядък в главата му. Когато се събуди, видя прави в стаята, с шапки на глава, готвещи се да излязат и доста улисани Курфейрак, Анжолрас, Фьойи и Комбфер.
— Ще дойдеш ли на погребението на генерал Лафайет? — попита го Курфейрак.
Стори му се, че му говорят на китайски.
Излезе малко след тях. Мушна в джоба си пистолетите, които му беше поверил Жавер по време на произшествието с господин Льоблан. Бяха пълни. Мъчно бихме могли да кажем каква тъмна мисъл го накара да ги вземе със себе си.
През целия ден той скита, без сам да знае къде. От време на време преваляваше дъжд, но той не го усещаше. Купи за обед едно дълго хлебче, пъхна го в джоба си и го забрави. Окъпа се като че ли в Сена, също без да съзнава напълно какво върши. Не се надяваше на нищо, не се боеше от нищо. Чакаше настъпването на нощта с трескаво нетърпение. В главата му имаше само едно ясно петно: в девет часа да види Козет. В това последно щастие се заключаваше цялото му бъдеще. След това — пълен мрак. Докато скиташе из безлюдните булеварди, му се струваше, че откъм града долитат необичайни шумове. Той се сепваше сред бленуванията си и се питаше: „Бият ли се там?“
Когато се стъмни, точно в девет часа, се озова пред решетката на улица Плюме. Бяха изминали четиридесет и осем часа, без да види Козет. Всяка друга мисъл се заличи и той изпита нечувана радост при мисълта, че след миг ще бъде с нея.
Мариус отмести желязната пречка и се втурна в градината. Козет не беше на мястото, където го чакаше обикновено. Той прекоси гъсталака и стигна до ъгълчето край площадката. Нямаше я и там. Вдигна очи и видя, че капаците на къщата бяха затворени. Обиколи градината. Беше пуста. Върна се към къщата и обезумял от любов, забравил всяка предпазливост, той зачука по капаците като собственик, завърнал се в къщи в неудобен час.
После повиши глас и извика:
— Козет!
Повтори повелително:
— Козет!
Никой не му отговори. Свършено беше. Никой в градината. Никой в дома.
Мариус впери очи в злокобната къща, черна и безмълвна като гробница, но още по-пуста. Погледна каменната пейка, върху която беше прекарал толкова часове с Козет. После седна на стъпалата на къщата,
