национална гвардия, постове от малчугани, презрение към смъртта у всеки минувач. Бойците имат една и съща закалка, различават се само по възраст. Метежите възпитават народа в мъжество.
„Добре, но дали това оправдава пролятата кръв на раните, които революцията си нанася сама? Париж може би израства, но Франция се омаломощава. Ами кланетата, които толкова често позорят победата? Изобщо метежите са гибелни.“
Така говори лъжеблагоразумието, с което драговолно се задоволява буржоазията, този лъженарод.
Колкото до нас, ние правим разграничение между различните видове народни вълнения.
Има ли значение, че 14 юли е струвал сто и двадесет милиона? Възцаряването на Филип V в Испания коства на Франция два милиарда. Дори ако щетите бяха равни, ние бихме предпочели 14 юли. Когато едно малцинство заграби властта, народът се вдига да защити правата си, макар и с оръжие. Борбата на цялото против една малка негова част е справедливо въстание, а нападението на малката част срещу него е размирица. Според това дали дворецът Тюйлери подслонява краля или Конвента, нападението срещу него е справедливо или несправедливо. Едно и също оръдие, насочено срещу бунтовниците, е виновно на 10 август5, и има право на 14 вандемиер6. Външно сходство, но различна същност.
Нередни и размирни прояви са трошенето на машините, унищожаването на културните придобивки, отричането на прогреса. Но когато Париж тръгва срещу Бастилията, това е справедливо въстание.
Вълнението на моряците на Колумб е несправедлив бунт, защото с помощта на компаса той подарява цял свят на цивилизацията. Вартоломеевата нощ, терористичните роялистки банди — всичко това е католически метеж, но истинското въстание е винаги движение напред, докато всяка ожесточена стъпка назад е вредна. Всяко отстъпление е престъпление срещу човешкия род. Въстанието е яростен изблик на истината. Когато въстаналият народ кърти уличните павета, за да строи барикади, от тях изскача искрата на правото. Понякога въстанието е равносилно на възраждане.
Най-често размирицата се поражда от материални причини, докато въстанието има винаги нравствени подбуди. Въстанието граничи с духа, а размирицата — с търбуха.
Нека се запитаме какво представляват събитията през юни 1832 година. Размирица или въстание?
Въстание. При възкресяване на това страшно събитие ние може би ще си послужим и с други думи, за да обрисуваме външните му прояви, но по съдържание то е въстание. То беше величаво и със стремителното си избухване, и със зловещото потушаване, затова дори и враговете му говорят за него с уважение.
Повечето действащи лица на тези титанически сцени са изчезнали. Те замлъкнаха още на следващия ден. Но ние сме били очевидци на това, което ще предадем. Ще изменим само имената, но описаните случки са истински. Ние ще разкажем само един епизод, сигурно най-малко известния от паметните 5 и 6 юни 1832 година. Но ще се постараем читателят да долови действителните размери на тази страшна и дръзновена обществена проява.
ГЛАВА XXI
ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ — ПОВОД ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ
През пролетта на 1832 година, както вече казахме, Париж беше назрял за бунт. Той приличаше на огромно оръдие. Когато то е заредено, достатъчно е само една случайно отхвръкнала искра, за да гръмне. През юни 1832 година такава искра се оказа погребението на генерал Ламарк.
Ламарк беше много известен. По време на Империята и Реставрацията беше проявил двата вида мъжественост, необходими за двете епохи: неустрашимост на бойното поле и доблест на трибуната. Показа се толкова красноречив, колкото се бе показал и храбър. Думите му бяха остри като меч. След като беше държал високо знамето на командването, той бе издигнал високо знамето на свободата. Продължаваше да се чувства дълбоко в себе си маршал на Наполеон. Ненавиждаше Уелингтън и жалеше за Ватерло. Беше умрял с думата „Отечество“ на уста.
За народа смъртта му бе скъпа загуба, а за правителството — надвиснала опасност от метеж. Тя беше истински народен траур, а всяко горчиво чувство лесно може да се превърне в бунт. Така стана и в този случай.
В навечерието и сутринта на 5 юни, ден, определен за погребението на Ламарк, предградието Сен- Антоан, покрай което щеше да мине шествието, придоби застрашителен изглед. Заплетената му мрежа от улички се изпълни с глух ропот. Всеки се въоръжаваше с каквото може. Дърводелците отмъкваха стягите от тезгяхите си, „за да издънват вратите“.
Някои по-известни народни водачи се бяха превърнали в куриери. Те сновяха непрекъснато, за да съберат хората си. В кръчмите, сборен пункт на недоволните, клиентите се поздравяваха сериозно. Разменяха следните диалози:
— Къде си държиш пистолета?
— Под блузата. А ти?
— Под ризата.
Паролата за въстанието се подаваше един другиму едва ли не открито.
И така, на 5 юни погребалното шествие на генерал Ламарк прекоси Париж с подобаващата военна тържественост, подсилена от бдителност. Два батальона с обвити в черен креп барабани, със свалени пушки, десет хиляди национални гвардейци и артилерийските батареи на националната гвардия съпровождаха ковчега. Младежи теглеха катафалката. Непосредствено зад нея вървяха офицери от запаса, а после идваше безчисленото множество: приятелите на народа, факултетите, стачкуващите по това време каменоделци и дърводелци, печатари с книжни кепета. Всяка група си беше избрала предводител: мъж, въоръжен с чифт пистолети, които не се опитваше да прикрие.
Страничните алеи на булевардите, клоните на ограждащите ги дървета, балконите и прозорците гъмжаха от глави на мъже, жени и деца. В очите на всички се четеше тревога. Едното множество дефилираше въоръжено, другото гледаше уплашено.
И правителството от своя страна наблюдаваше. Наблюдаваше с ръка върху дръжката на меча. На площад Луи XIV можеха да се видят четири ескадрона карабинери в пълна бойна готовност. В Латинския квартал беше построена националната гвардия. На Гревския площад — дванадесети кавалерийски полк. Дворът на Лувъра беше пълен с оръдия. Двадесет и четири хиляди войника в града и тридесет хиляди в предградията дебнеха под заповедите на разтревоженото правителство заплашителното множество.
Сред шествието се носеха всевъзможни слухове. По лицата на повечето участници се четеше въодушевление, примесено с отчаяние.
Шествието се придвижваше бавно, но трескаво, от дома на Лафайет по булевардите на Бастилията. Пръскаше дъжд, но той не прогонваше тълпата. Няколко произшествия белязаха пътя на погребалната процесия. Един офицер от дванадесети полк на леката кавалерия извика високо: „Аз съм републиканец!“ Политехническото, училище, държано под ключ, се освободи и се втурна в процесията с викове: „Да живее републиката!“ При Бастилията откъм предградието Сент-Антоан се вляха застрашителни редици и в тълпата започна страшен кипеж.
Един мъж каза на съседа си:
— Виждаш ли оня там с червената брадичка? Той ще каже кога трябва да се стреля.
Катафалката отмина Бастилията и тръгна към Аустерлицкия мост. Там спря. Около катафалката се очерта кръг.
Огромната навалица се смълча. Лафайет взе думата и се прости с Ламарк. Трогателен и величав миг. Мощен вик се понесе като вълна и разтърси множеството:
— Ламарк в Пантеона! Лафайет в кметството!
Под одобрителните възгласи на тълпата младежите повлякоха катафалката на Ламарк през Аустерлицкия мост, а файтона на Лафайет по кея.
През това време кавалерията на левия бряг се раздвижи и препречи изхода на моста. По кея се разгънаха драгуните, притаили се на десния бряг на Сена.
Тълпата, която влачеше Лафайет, ги съгледа внезапно на завоя на кея и се развика:
— Драгуните! Драгуните!
Драгуните се приближиха безмълвни, в мрачно очакване, с пистолети в кобурите и саби в ножниците. Спряха се на двеста крачки от малкия мост. Файтонът с Лафайет стигна до тях, те му направиха път и после пак сгъстиха редиците си. В този миг тълпата и драгуните влязоха в допир. Жените се разбягаха
