благослови мислено любимата и си каза решително, че щом тя е заминала, не му остава нищо друго, освен да умре.
Изведнъж дочу глас откъм улицата, който го викаше през дърветата:
— Господин Мариус!
Той се изправи.
— Какво има?
— Господин Мариус, там ли сте?
— Да.
— Господин Мариус — поде гласът, — приятелите ви чакат при барикадата на улица Шанврьори.
Гласът не му беше съвсем непознат. Напомняше пресипналия глас на Епонин. Мариус изтича към решетката, провря глава и различи дребна фигура на младеж, която потъна тичешком в нощта.
ГЛАВА XIX
ГОСПОДИН МАБЬОФ
Кесията на Жан Валжан не донесе никаква облага на господин Мабьоф. Наивно добросъвестен, той не прие подаръка на звездите. Нито за миг не допусна, че звезда може да се раздроби на златни луидори, а нямаше как да отгатне, че падналите от небето пари бяха дар от Гаврош. Затова отнесе кесията в полицейския участък като загубена вещ и този път тя действително се загуби, защото никой не я потърси.
Господин Мабьоф продължаваше да запада все повече и повече. Разпродаваше всичките си мебели, после дойде ред на чаршафите, завивките, дрехите, без които можеше да мине. Най-сетне продаде хербариите си и ценните щампи. Но все още пазеше някои от най-милите си книги. Те бяха редки екземпляри и представляваха особена библиографска ценност. Най-много държеше на един Диоген Лаерц, отпечатан през 1644 година. Не палеше вече огън в стаята се и си лягаше е кокошките, за да не хаби свещ. Като че ли нямаше съседи. Всички го избягваха. Нищетата на дете вълнува всяка майка, нищетата на младеж затрогва всяка девойка, нищетата на старец не извиква ничие съчувствие. Околните, я посрещат с пълна студенина.
Въпреки това дядо Мабьоф не беше загубил душевната си ведрина. Зениците му се оживяваха, когато спреше поглед на книгите си. С особена радост се любуваше на толкова редкия и скъп екземпляр — своя Диоген Лаерц.
Един ден леля Плутарх му заяви:
— Нямам пари за вечеря.
— Вземете назаем.
— Нали знаете, че не ми дават вече.
Господин Мабьоф отвори библиотечния шкаф и заоглежда една след друга книгите си като баща, принуден да подложи на заколение едно от децата си. Измъкна бързо една, мушна я под мишница и излезе.
Върна се два часа по-късно без книгата и сложи тридесет су на масата.
— Ето ви за вечеря.
От този миг върху лицето на стареца легна тъмна сянка, която не се вдигна никога вече.
Всеки следващ ден господин Мабьоф трябваше да прави нови жертви. Излизаше с книга под мишница и се връщаше с някоя дребна монета. Антикварите виждаха, че е принуден да продава и му предлагаха двадесет су за книга, която бе купил от тях за двадесет франка.
Томче по томче си отиваше цялата му любима библиотека. Той мълвеше от време на време:
— Добре поне, че ми остава малко да живея!
Надяваше се тайно, че дните му ще свършат, преди да се свършат книгите му.
Някой, осведоми за положението му министъра на земеделието.
— Как е възможно! — възкликна министърът. — Напълно съм съгласен с вас. Трябва да се направи нещо. Не можем да оставим в нищета един стар учен, забележителен ботаник.
На следващия ден господин Мабьоф получи покана за вечеря у министъра. Той я показа на леля Плутарх, разтреперан от радост.
— Спасени сме!
Отиде у министъра. Даде си сметка, че жалкото му облекло предизвика учудване у лакеите на входа. Никой не го заговори, дори и министърът. Чу, че жената на министъра, хубава елегантна дама, попита:
— Кой е този старик?
След като напразно чака някой да се сети за него, той се прибра у дома си в полунощ, пеш, а над него се лееше проливен дъжд.
Единствената му утеха беше да си почете малко от своя Диоген Лаерц, преди да заспи.
Внезапно леля Плутарх се разболя. Лекарят предписа много скъпо лекарство. Болестта се влоши, нужна беше болногледачка. Дядо Мабьоф отвори библиотечния шкаф: той беше празен. Останал беше само Диоген Лаерц.
Той взе редкия екземпляр под мишница и излезе. Беше 4 юни 1832 година. Върна се със сто франка. Сложи купчината монети върху нощната масичка на вярната си прислужничка и се прибра в стаята си, без да каже нито дума.
На другия ден седна още от зори в градината си. Вперил безжизнен поглед в увехналите цветя. Следобед в Париж се вдигна необичайна глъч. Прогърмяваха и пушки сегиз-тогиз. Долитаха крясъци на множество хора.
Дядо Мабьоф вдигна глава. Забеляза един градинар, който минаваше по улицата и го попита:
— Какво става?
— Как какво, ами такова, бият се!
— Защо се бият?
— Отде да знам?
— Но къде?
— Към Арсенала.
Дядо Мабьоф влезе в къщата, взе шапката си, посегна несъзнателно за някоя книга, прошепна: „Ах, вярно!“ и тръгна като замаян.
ГЛАВА XX
ВЪНШНАТА СТРАНА НА ВЪПРОСА
От какво се заражда въстанието? От нищо и от всичко. От постепенно натрупване на електричество, от блуждаеща сила, от случаен повей. Повей, който облъхна по пътя си мислещи глави, бленуващи мозъци, страдащи души, крещяща нищета и ги отнася със себе си.
Накъде?
Пряко обществения строй, пряко съществуващите закони, пряко безочливото благоденствие на другите.
Превърналите се в озлобление възторзи, накипялото негодувание, благородното младежко дръзновение, жаждата за промяна в обществения порядък, споменът за претърпените огорчения, несбъднатите мечти, надеждата, че в крушението ще се намери изход —- ето ви съставните елементи на метежа.
Всеки, който носи в душата си таен бунт срещу каквато и да е неправда на обществото, живота или съдбата, е сроден с метежа и щом той се развихри, се оставя да бъде увлечен от него.
Метежът прилича на циклон в социалната атмосфера, който възниква внезапно при дадени температурни условия. Сграбчи ли някого, метежът му придава невероятна мощ. Той влива в първия срещнат силата на събитията. Превръща всичко в снаряд. Павето става ядро, а работникът — генерал.
Метежът затваря дюкянчетата, спира търговията, ускорява разоряването на много частни собственици. Изчислено е, че тридневен метеж струва сто и двадесет милиона.
От историческо гледище той не е лишен от известна красота. Уличният бой не е по-малко грандиозен и патетичен от партизанската борба. Ако при нея се чувства душата на гората, при него тупти сърцето на градовете. Метежите озаряват най-своеобразните черти на характера на парижанина — благородство, самоотверженост, бурна жизнерадост. По време на тях ще видите неустрашимите студенти, непоколебимата
