Приказка без край

белият Дракон на щастието. Кръв се лееше от раните му и той беше толкова омаломощен, че се влачеше с голяма мъка към него. Въпреки това весело му намигна с едно от рубиненочервените си очи и каза:

— Не се чуди много, че и аз съм тук, Атрею. Макар да бях като парализиран, докато висях в паяжината, аз чух всичко, което каза Играмул. А нали и аз съм ухапан от него, защо да не се възползвам от тайната, която ти повери? Така избягах.

Атрею се зарадва.

— Мъчно ми беше да те оставя на Играмул — каза той, — но какво можех да направя?

— Нищо — отговори Драконът на щастието. — Ти въпреки това ми спаси живота, макар и не без моята помощ.

И той пак му смигна, този път с другото око.

— Спасил съм ти живота — повтори Атрею, — но за един час, защото и на двамата не ни остава повече. Усещам как отровата на Играмул с всяка изминала минута ми действа все по-силно.

— За всяка отрова има и противоотрова — отвърна драконът, — ще видиш, че всичко ще свърши добре.

— Не виждам как — рече Атрею.

— И аз също, но точно това е хубавото. Отсега нататък все ще ти върви. Нали в края на краищата съм Дракон на щастието. Не загубих надежда дори и когато висях в мрежата… и както виждаш — с право.

Атрею се усмихна.

— Кажи ми защо поиска да дойдеш тук, а не на друго, по-добро място, където може би щеше да намериш лек?

— Животът ми принадлежи на теб — каза драконът, — ако искаш, ще ти бъда верен слуга. Помислих си, че ще ти е нужно животно, което да те носи, докато трае Голямото търсене. И ще видиш, че не е все едно дали пъплиш на два крака, та дори и дали препускаш на добър кон, или с бясна скорост летиш из небесата на гърба на някой Дракон на щастието. Съгласен ли си?

— Съгласен съм! — отговори Атрею.

— Впрочем името ми е Фухур — допълни драконът.

— Добре, Фухур — каза Атрею, — но докато говорим, тече и малкото време, което ни остава. Трябва да направя нещо, но какво?

— Да повикаш щастието, какво друго? — отвърна Фухур.

Но Атрею вече не го чуваше. Той бе паднал и лежеше неподвижно в меките гънки на драконовото тяло.

Отровата на Играмул бе започнала да действа.

Когато Атрею — кой знае след колко време — отвори очи, не видя най-напред нищо друго, освен едно много странно лице, наведено над него. Беше най-набръчканото и набраздено лице, което някога бе виждал. Голямо приблизително колкото юмрук, то беше с цвета на печена ябълка, а очичките му блестяха като звезди. На главата имаше някакви сухи листа, наподобяващи шапка.

После Атрею усети, че към устата му поднасят малка чашка.

— Хубаво лекарство, добро лекарство — мърмореха малките устни на набръчканото лице, — пийни, моето дете, само си пийни. Ще ти помогне!

Атрею сръбна. Имаше странен вкус — леко сладникав, но и тръпчив.

— Какво става с Белия дракон? — изрече той с голямо усилие.

— Вече всичко е наред — отвърна шепнещото гласче, — не се грижи за него, момчето ми. Ще оздравее. И двамата ще оздравеете. Най-лошото мина. Пийни само, пийни!

Атрею отпи още една глътка и веднага се унесе в сън, но това вече беше дълбокият, ободряващ сън на оздравяването.

Часовникът на кулата удари два.

Бастиан не можеше да търпи повече — налагаше се бързо да отиде до тоалетната. Отдавна трябваше да го стори, но просто не можеше да остави книгата. А освен това малко се боеше да слезе долу в училището. Сам си казваше, че няма никаква причина за това, сградата беше празна, а и никой не би могъл да го види. И все пак се страхуваше, сякаш училището беше някакво същество, което го следи.

Но вече нямаше накъде, трябваше да отиде!

Той сложи книгата на гимнастическия дюшек както беше разтворена, стана и се отправи към вратата. С разтуптяно сърце се ослушва известно време. Наоколо бе тихо. Вдигна резето и бавно завъртя големия ключ в бравата. Когато натисна дръжката, вратата се отвори със силно скърцане.

Както беше по чорапи, момчето се втурна навън и остави вратата отворена, за да не вдига излишен шум. После се промъкна по стълбището до първия етаж. Пред него зееше дългият коридор със спаначенозелено боядисаните врати на класните стаи. Ученическата тоалетна беше в другия край. Не търпеше и секунда отлагане и Бастиан се затича с всички сили. Достигна спасителното място буквално в последния момент.

Докато седеше в тоалетната, той си мислеше защо всъщност героите от приказките никога не се сблъскват с подобни проблеми. Веднъж, когато беше много по-малък, в час по вероучение той дори попита дали и господин Христос е ходил по нужда като обикновените хора. Нали е ядял и пиел като всеки друг. Класът се заля в смях, а учителят по вероучение му писа в дневника забележка за „неприлично държане“. Но отговор Бастиан така и не получи. При това наистина не бе искал да се държи неприлично.

— Вероятно — каза си сега Бастиан — тези неща са чисто и просто твърде второстепенни и незначителни, за да трябва да се споменават в подобни приказки.

Макар за него понякога да бяха толкова важни, та чак да те хване срам и да се отчаеш.

Бастиан беше готов, дръпна синджира на казанчето и тъкмо искаше да излезе, когато изведнъж чу стъпки отвън по коридора. Вратите на класните стаи се отваряха и затваряха една след друга и стъпките се приближаваха все повече и повече.

Сърцето на Бастиан се качи в гърлото му. Къде да се скрие? Той остана като вцепенен на мястото си.

Вратата на тоалетната се отвори, но за щастие така, че да скрие Бастиан. Влезе домакинът на училището. Надникна във всяка една от кабините. А когато стигна онази, в която все още течеше водата и синджирът се клатеше, той се стъписа за малко. Изръмжа нещо под носа си, но когато видя, че водата спира да тече, вдигна рамене и излезе. Стъпките му отекнаха по стълбището.

През цялото време Бастиан не смееше да диша и сега си пое дълбоко въздух. Когато понечи да излезе, забеляза, че колената му треперят.

Предпазливо и колкото можеше по-бързо пресече коридора със спаначенозелените врати, изкачи стълбите и се втурна в тавана. Успокои се едва след като затвори и залости вратата.

С дълбока въздишка се отпусна пак в постелята си от гимнастически дюшеци. Зави се с войнишките одеяла и взе книгата.

Когато Атрею се събуди, той се чувстваше напълно здрав и бодър. Надигна се.

Беше нощ, луната сияеше с ярка светлина и той видя, че се намира на същото място, до Белия дракон, където бе припаднал. И Фухур беше все още

там, но дишаше спокойно и дълбоко и по всичко личеше, че спи здрав сън. Всичките му рани бяха превързани.

Атрею забеляза, че някой се бе погрижил и за неговото рамо, то беше превързано, но не с плат, а с билки и лико от растения.

Само на няколко крачки в скалата имаше малка пещера, от чийто вход се процеждаше мъждива светлина.

Момчето стана внимателно, без да мърда ръката си, и се отправи към ниския вход на пещерата. Наведе се и във вътрешността съгледа помещение, което приличаше на миниатюрна алхимична лаборатория. В една