— Но е възможно и отстрани да я заобиколиш — рече Атрею — или не е така?
— Възможно е, напълно е възможно — потвърди Енгивук. — Само че тогава няма да намериш нищо отзад. Третата врата се появява едва след като минеш през втората врата, колко пъти да ти казвам!
— И каква е тази трета врата?
— Тук работата става вече съвсем трудна! Защото всъщност Вратата без ключ е затворена. Чисто и просто затворена. Точка по въпроса! На нея няма нито дръжка, нито топка, нито ключалка, няма нищичко! Съгласно моята теория единственото крило на тази врата, която се затваря толкова плътно, че не оставя и процеп, е направено от Лунен камък, добит във Фантазия. Може би знаеш, че не съществува нещо, което е в състояние да разруши, огъне или разтвори Лунния камък от Фантазия. Той е напълно неразрушим.
— Значи през тази врата изобщо не може да се мине?
— Почакай, почакай, момчето ми! Все пак хора са влизали там и са говорили с Уйулала, нали така? Следователно вратата може да се отвори.
— Но как?
— Слушай сега! Във Фантазия Лунният камък реагира според нашата воля. Именно нашата воля го прави така неотстъпчив. Колкото повече някой настоява да влезе, толкова по-здраво се затваря вратата. Но ако някой успее да забрави намеренията си и нищо не иска, вратата сама ще се отвори пред него.
Атрею сведе поглед и промълви:
— Ако това е вярно, как тогава ще мога да вляза? Как да се откажа от това, за което съм отишъл?
Енгивук въздъхна и кимна.
— Нали ти казах вече, най-трудно се прониква през Вратата без ключ.
— И ако все пак успея — продължи Атрею, — тогава в Южния оракул ли ще съм вече?
— Да — рече джуджето.
— А ще мога ли да говоря с Уйулала?
— Да — каза джуджето.
— И кой или какво е Уйулала?
— Нямам никаква представа — рече джуджето и очите му засвяткаха от ярост. Нито един от тези, които бяха при нея, не пожела да ми каже. Как да завърши човек научното си дело, след като всички се обгръщат с тайнствено мълчание, а? Просто да си оскубеш косите, стига да ги имаш. А ти, Атрею, ако успееш да видиш Уйулала, ще ми кажеш ли най-сетне? Ще ми кажеш ли? Умирам от желание да узная това, но никой не иска да ми помогне. Моля те, обещай ми, че ще ми кажеш!
Атрею стана и погледна към Голямата врата на загадките, осветена ярко от луната.
— Не мога да ти обещая, Енгивук — каза тихо той, — въпреки че с удоволствие бих искал да ти се отблагодаря. Но щом като досега никой не е казал кой или какво е Уйулала, трябва да има някаква причина, И преди да я узная, не мога да реша дали онзи, който сам не е бил там, има право да разбере това.
— Тогава се пръждосвай! — изкрещя джуджето и очите му буквално започнаха да бълват светкавици. — Навсякъде черна неблагодарност! Човек цял живот се мъчи да изучи една тайна, и то в полза на обществото. Но да му помогнат — не! Изобщо не трябваше да се грижа за теб!
С тези думи той изтича в малката пещера и отвътре се чу силно тръшване на вратата.
Ургъл мина покрай Атрею, изкиска се и рече:
— Остави я тази мухлясала глава. Той не искаше да каже това. Пак е ужасно огорчен заради глупавите си изследвания. А му се иска точно той да разкрие голямата загадка. Прочутото джудже Енгивук! Не му се сърди!
— Не, моля те, кажи му, че му благодаря от все сърце за всичко, което направи за мен — рече Атрею. — А и на теб ти благодаря. Ако ми е позволено, ще му кажа тайната… е, ако се върна.
— Нима искаш да ни напуснеш? — попита старата Ургъл.
— Трябва — отговори Атрею, — не бива да губя никакво време. Сега ще отида при оракула. Сбогом! И докато се върна, пази Фухур, Дракона на щастието.
С тези думи той се обърна и тръгна към Голямата врата на загадките.
Ургъл видя изправената му фигура с развяващата се мантия да изчезва сред скалите. Изтича след него и извика:
— Дано да имаш късмет, Атрею!
Но не разбра дали той я чу. Докато се клатеше, връщайки се обратно към малката пещера, тя мърмореше под носа си:
— Ще му е нужен… наистина ще му е нужен много късмет.
Атрею се бе приближил на около петдесет крачки от първата врата. Тя беше много по-голяма, отколкото си я бе представял отдалече. Зад нея се простираше пусто поле, по което окото не можеше да се спре на нищо и погледът се губеше в празното пространство. Пред вратата и между двете колони земята беше осеяна с безброй черепи и кости. Те бяха на различни жители на Фантазия, опитали се да преминат през нея и останали завинаги вкаменени от погледа на сфинксовете.
Но не това накара Атрею да спре. Причината беше видът на сфинксовете.
Немалко бе научил Атрею, докато обикаляше да търси лек за Детската царица, видял беше и прекрасни, и ужасни неща, но онова, което не знаеше до този момент, беше, че и двете неща могат да съществуват ведно, че красотата може да бъде страшна.
Лунната светлина обливаше двете грамадни създания и докато той бавно се приближаваше към тях, те сякаш все повече и повече се извисяваха в безкрая. Струваше му се, че главите им докосват луната. Изражението, с което се гледаха един друг, май също се променяше с всяка крачка, която той правеше към тях. През техните издигащи се нагоре тела и преди всичко през лицата им, наподобяващи човешки, преминаваха и трептяха потоци от страшна, непозната сила… Сякаш не бяха застанали като мраморни статуи пред очите му, а всеки момент се готвеха да изчезнат и да се преродят. И точно това ги правеше като че ли много по-действителни от всяка скала наоколо.
Страх обзе Атрею.
Не беше толкова страх от опасността, която го застрашаваше, а някакъв страх, който беше извън него. Той едва ли си мислеше, че завинаги ще бъде прикован и ще се вцепени на това място, ако го докоснеше погледът на сфинксовете. Не това, а страхът от непознатото, от величието, надхвърлящо всякакви представи, от сблъсъка със свръхмогъщото затрудняваше крачките му, докато накрая се почувства като направен от студено сиво олово.
И все пак момчето продължи напред. Вече и не поглеждаше нагоре. Бе свел глава и се движеше съвсем бавно, доближавайки се стъпка по стъпка към вратата в скалите. А товарът на страха, който го притискаше към земята, ставаше все по-огромен. Но той не спря. Не знаеше дали очите на сфинксовете са затворени или не. Нямаше време за губене. Трябваше да рискува. Или щяха да го пуснат да влезе, или това беше краят на търсенето му.
И точно в момента, когато мислеше, че цялата сила на волята му няма да му стигне, за да направи поне още една крачка напред, той чу как тази крачка отекна отвъд вратата в скалите. Едновременно с това се отърси от страха, и то така внезапно и без да остане никаква следа, че почувства — каквото и да се случи, вече никога няма да изпита страх.
Той вдигна глава и видя, че Голямата врата на загадките е останала зад гърба му. Сфинксовете го бяха пуснали.
Пред него, на не повече от двайсет крачки разстояние, там, където преди малко се виждаше само безкрайно поле, се бе изправила Вратата на вълшебното огледало. Тя беше голяма и кръгла като месечина (но истинската все още светеше високо в небето) и блестеше като чисто сребро. Трудно можеше да се повярва, че трябва да премине именно през тази метална повърхност, обаче Атрею не се поколеба и за миг. Той смяташе, че върху огледалото, както му бе обяснил Енгивук, ще се покаже някакъв негов образ, предизвикващ ужас, но понеже се бе освободил напълно от страха, това хич не го тревожеше.
Между другото вместо образ, всяващ страх, Атрею видя нещо, за което изобщо не беше подготвен, а и не можеше да проумее. Той видя едно пълно момче с бледо лице, приблизително на неговата възраст, което седеше по турски върху постеля от дюшеци и четеше книга. То беше увито в сиви скъсани одеяла. Имаше големи и много тъмни очи. Зад него, в сумрака, се забелязваха няколко животни, които стояха неподвижно — орел, кукумявка и лисица — а малко по-назад светлееше нещо, наподобяващо блед скелет,
