и единствен този глас въплътява мойто аз. Това учуди много Атрею и той продължи да следва надлъж и нашир звънчето из гората от колони. След известно време стъкми нов въпрос:
— Ако съм разбрал добре, обликът ти в този звън е само, а когато песента ти спре, тук и тебе вече ли те няма? И тогава пак чу съвсем наблизо отговора:
— Щом секнат моите гадания и мене същото ще сполети, което става с другите създания, когато образът им се стопи. Така ме е приел света: живея, докато звънтя, и малко още ми остава. Отново се чу познатото ридание и Атрею, който не разбираше защо плаче Уйулала, побърза да я попита:
— Защо тъжиш, това кажи поне! Усещам, че си млада, дете едва ли не. И отговорът пак дойде като ехо:
— Скоро вятърът ще ме отвее. Бързай, времето отлита. Песента ми тъжно днес се лее, ала ти не чакай, а ме питай! Какво сърце ти иска да узнай? Гласът отзвуча между колоните и Атрею, който престана да го чува, започна да се върти на всички страни и да се ослушва. За кратко време настъпи мълчание, после пеенето се приближи бързо и зазвънтя едва ли не нетърпеливо:
— Аз, Уйулала, отговора нося, но ще го чуеш ти, щом зададеш въпроса. Атрею извика към нея:
— О, Уйулала, кажи да разбера и аз защо тъй скоро ще удари сетния ти час? И гласът изпя:
— Царицата ни детска гасне и линее, помръкват в царството й всички красоти. Разрухата поглъща всичко, което зеленее, много скоро бедата и мен ще сполети. Безследно ще изчезнем от света, като че никога не сме били. От ново име се нуждае тя, едничко то ще може да я изцели. Атрею отвърна:
— Кажи, Уйулала, кой ще я спаси, кой с ново име ще я украси? Гласът продължи:
