Приказка без край

действително нямаш никаква представа. И въпреки това въпросът ти не е съвсем погрешен. Дори именно това е предмет на изследванията ми. При някои посетители сфинксовете затварят очи и ги пускат. Обаче и до днес никой не е изяснил въпроса, защо именно този, а не другия. Понеже всъщност съвсем не може да се каже, чете пускат само мъдрите, смелите и добрите, а спират глупавите, страхливите и злосторниците. Да, много ти здраве, ако си мислиш така! Със собствените си очи съм виждал, и то не един път, как позволяват точно на най-големия глупак, на най-долния негодяй да влезе, докато много почтени и разумни хора често напразно чакат с месеци и накрая си тръгват, без да свършат работа. Изглежда, не играе никаква роля и това, дали съответният човек иска да отиде при оракула, защото има нужда или е в беда, или пък го прави за забавление.

— А твоите изследвания? — попита Атрею. — Те не показаха ли нещо?

Енгивук веднага засвятка ядосано с очи.

— Ти слушаш ли ме или не? Нали току-що казах, че до днес никой не е изяснил този въпрос. Аз, естествено, разработих с течение на годините няколко теории. Първоначално мислех, че сфинксовете се водят в преценките си от определени физически белези — ръст, красота, сила и тям подобни. Но скоро трябваше да се откажа от това си схващане. После се опитах да установя дали съществува някакво съотношение в броя — например, че не пускат трима от пет или пък, че може да влезе всеки пети, седми и тъй нататък. Що се отнасяше до миналото, това правило важеше, но за предсказване кого ще пуснат, хич не го биваше. Междувременно достигнах до становището, че решението на сфинксовете е съвсем случайно и в него няма никакъв умисъл. Жена ми обаче твърди, че това било богохулство и на всичко отгоре срам за Фантазия, а и нямало нищо общо с науката.

— Пак ли започваш с твоите щуротии? — обади се свадливо Ургъл от пещерата. — Не те ли е срам? Ах, ти, стари глупако! Само защото ти се е изпарил и малкото мозък, който имаше, смяташ, че можеш да отречеш съществуването на такива големи тайни!

— Ето на, чуй сам! — каза Енгивук с въздишка. — И най-лошото е, че тя е права.

— Ами амулетът на Детската царица? — попита Атрею. — Смяташ ли, че

те няма да го зачетат? В края на краищата и те са творения на Фантазия.

— Е, добре — рече Енгивук и поклати голямата си колкото ябълка глава, — но за да стане това, те трябва да го видят. А те не виждат нищо. Погледът им обаче няма да те отмине. Пък и не съм сигурен, че сфинксовете се подчиняват на Детската царица. Те може би са по-велики от нея. Не знам, не знам. Във всеки случай е много съмнително.

— Какво ще ме посъветваш тогава? — поинтересува се Атрею.

— Ти ще трябва да направиш същото, което правят и всички останали — отговори джуджето. — Да изчакаш какво ще решат… без да знаеш защо.

Атрею кимна замислено.

Дребната Ургъл излезе от пещерата. Тя носеше една кофичка с димяща течност, под мишницата на другата си ръка държеше няколко връзки сушени растения. Мърморейки под носа си, Ургъл отиде при Дракона на щастието, който все още спеше, без да помръдне, започна да се катери по него и да подменя компресите на раните му. Огромният й пациент изведнъж въздъхна доволно и се протегна, а колкото до лечението, него той май хич и не го усещаше.

— Да бе свършил поне някоя полезна работа — каза тя на Енгивук, когато отново се връщаше към кухнята, — вместо само да седиш и да говориш глупости.

— Върша много полезна работа — извика мъжът след нея, — може би по-полезна от твоята, но ти никога няма да го проумееш, проста жено!

И като се обърна към Атрею, той добави:

— Тя мисли само за практичните неща. Няма никакво чувство към Голямото и Всеобхватното.

Часовникът на кулата удари три.

Ако баща му изобщо забележеше, че Бастиан не се е върнал вкъщи, това вече трябваше да е станало. Дали не се тревожеше? Може би ще тръгне да го търси. Може би вече се е обадил в полицията. Накрая ще съобщят и по радиото, че го търсят. Нещо прободе Бастиан в стомаха.

И ако е така, къде ли ще го търсят? В училище? Може би дори тук, на тавана?

Заключи ли той изобщо вратата, когато се върна от тоалетната? Вече не можеше да си спомни. Стана, за да провери. Да, вратата беше заключена и залостена.

Навън полека-лека започна да се здрачава. Светлината, която влизаше през капандурата, почти незабележимо ставаше все по-слаба и по-слаба.

За да се успокои, Бастиан започна да ходи напред-назад по тавана. При това той откри цял куп неща, които всъщност нямаха нищо общо със заниманията в училище. Например един стар грамофон с фуния — Бог знае кой и кога го бе домъкнал. В един ъгъл бяха изправени няколко картини с богати на орнаменти златни рамки. По тях не личеше почти нищо друго, освен тук-там някое бледо лице със строг поглед, което проблясваше от тъмния фон. Имаше един разяден от ръжда свещник със седем рамена, в които все още стояха остатъци от свещи с дълги бради от восъчни капки.

В следващия момент Бастиан се стресна. Защото забеляза, че в един от тъмните ъгли нещо мърда. Едва когато отново погледна, разпозна там голямо потъмняло огледало, в което бе видял неясното си отражение. Той се приближи и се разглежда известно време. В никакъв случай не можеше да се каже, че с дебелото си тяло, кривите, събрани в колената крака и бялото като сирене лице представлява красива гледка. Той поклати бавно глава и каза на глас:

— Не!

После се върна до постелята си от гимнастически дюшеци. За да продължи да чете, вече трябваше да държи книгата близо до очите си.

— Къде бяхме стигнали? — попита Енгивук.

— При Голямата врата на загадките — припомни Атрею.

— Вярно! Да допуснем, че ти се удаде да минеш през нея. Тогава, едва тогава ще се появи пред теб втората врата — Вратата на вълшебното огледало. Както вече казах, за нея не мога да ти говоря по собствени наблюдения, а само въз основа на сведенията, които съм събрал по този въпрос. Тази втора врата е едновременно и отворена, и затворена. Звучи странно, нали? Може би е по-добре да се каже, че не е нито затворена, нито отворена. Макар това да звучи не по-малко странно. Накратко казано, тук става дума за едно голямо огледало или нещо подобно, въпреки че то не е нито от стъкло, нито от метал. От какъв материал е, никой не можа да ми каже. Във всеки случай, като се изправиш пред него, виждаш себе си, но, естествено, не както в обикновено огледало. Виждаш не външността си, а своята истинска, най-съкровена същност, такава, каквато е в действителност. Който иска да премине през тази врата, трябва, така да се каже, да влезе в собствената си кожа.

— На мен поне ми се струва — рече Атрею, — че тази, Вратата на вълшебното огледало, може да се прекрачи по-лесно от първата.

— Лъжеш се! — извика Енгивук и започна отново да ходи възбудено напред-назад. — Много се лъжеш, приятелче! Имал съм случаи, когато точно онези посетители, които се смятаха за особено безупречни, надавайки писъци, избягваха от чудовището, което им се усмихваше от другата страна. Някои трябваше дори да лекуваме със седмици, докато отново бъдат в състояние да си тръгнат към къщи.

— Ние — изръмжа Ургъл, която точно минаваше с нова кофичка покрай тях, — чувам все думата ние. Та кого си лекувал ти?

Енгивук само махна с ръка.

— Други — продължи той разказа си — са видели явно още по-ужасни неща и въпреки това са имали достатъчно смелост да преминат. За някои не е било чак толкова страшно, но всеки е трябвало да се пребори със себе си. Не може да се каже какво ги обединява, защото при всеки нещата протичат различно.

— Добре — каза Атрею, — но нали все пак може да се мине през тази Врата на вълшебното огледало?

— Може, естествено, че може — потвърди джуджето. — Иначе не би била врата. Логично, нали?