Сега Атрею чу гласа на Играмул. Беше тънък, малко дрезгав и съвсем не подхождаше на грамадното му лице. Освен това той не движеше устата си, докато говореше. Думите му се образуваха от бръмченето на грамаден рояк стършели.
— Я, един двукрак! — чу Атрею. — След толкова много, много дни на глад — две лакомства наведнъж! Какъв щастлив ден за Играмул!
Атрею се овладя със сетни сили. Той показа Сиянието на едноокото чудовище и попита:
— Познавате ли този знак?
— Приближи се, двукраки! — изжужа многогласният хор. — Играмул не вижда добре.
Атрею пристъпи още една крачка към лицето. Сега то отвори уста. Вместо език имаше безброй трепкащи пипала, щипци и крачета.
— Още по-близо! — избръмча роякът.
Атрею направи втора крачка напред и вече се озова толкова близо до лицето, че ясно можеше да види безбройните стоманеносини животинки, които кръжаха безразборно. И все пак като цяло страшното лице не помръдваше.
— Аз съм Атрею — каза той. — Изпратен съм от Детската царица.
— Не си избрал подходящ момент — отвърна след малко гневното жужене. — Какво искаш от Играмул? Както виждаш, той си има работа.
— Искам Дракона на щастието — отвърна Атрею. — Дай ми го!
— За какво ти е, двукраки Атрею?
— В Блатата на скръбта загубих коня си. Трябва да отида в Южния оракул, защото само Уйулала може да ми каже кой ще даде ново име на Детската царица. Ако не го получи, тя ще умре, а с нея и цялата Фантазия — вие също, Играмул, наречен още Мнозината.
— Аха! — измърмори проточено лицето. — Това ли е причината да се появят онези места, където вече няма нищо?
— Да — отвърна Атрею. — Значи и вие знаете, Играмул. Но Южният оракул е много далече и аз не мога да стигна до него за времето, което ми е отредено да живея. Затова искам от вас този Дракон на щастието. Ако той ме пренесе по въздуха, може би ще успея.
От кръжащия рояк, образуващ лицето, се дочу нещо, което приличаше на многогласно кикотене.
— Заблуждаваш се, двукраки Атрею. Ние не знаем нито за Южния оракул, нито за Уйулала, но знаем, че драконът вече не може да те носи. А дори и да не беше ранен, пътуването ви би продължило толкова дълго, че Детската царица междувременно ще умре от болестта си. Не трябва да изчисляваш колко ще продължи търсенето по твоя живот, двукраки Атрею, а по нейния.
Трудно можеше да се устои на поглед като този на око с отвесна зеница и Атрею сведе глава.
— Това е вярно — каза той тихо.
— Освен това — Продължи лицето, без да помръдне, — отровата на Играмул е в тялото на дракона. Остава му да живее най-много още един час.
— Тогава — промърмори Атрею, — няма никаква надежда нито за него, нито за мен, а и за вас, Играмул.
— Не — избръмча гласът. — Е, Играмул поне ще се наяде още веднъж до насита. А й все още не се знае дали това ще е последното му ядене. Докато се усетиш, той би могъл да те пренесе при Южния оракул. Въпросът е само дали ще ти допадне начинът, двукраки Атрею.
— За какво говорите?
— Туй е тайната на Играмул. И творенията на преизподнята си имат тайни, двукраки Атрею. Досега Играмул никога не я е издавал. И ти също ще трябва да се закълнеш, че никому няма да я кажеш. Защото това много би навредило на Играмул, охо… и още как би му навредило, ако се разбере.
Стоманеносиньото великанско лице се наведе малко напред и едва чуто прожужа:
— Трябва да се оставиш Играмул да те ухапе.
Атрею се сепна от ужас.
— Отровата на Играмул — продължи гласът — убива за един час, но тя едновременно с това придава на онзи, който я носи, силата да се премести на всяко място във Фантазия, където пожелае. Помисли си само какво би станало, ако се узнаеше! Всички жертви на Играмул щяха да му избягат!
— Един час? — извика Атрею. — Но какво мога да направя само за един час?
— Е — избръмча роякът, — все пак той е повече от всички часове, които ти остават на този свят. Решавай сам!
Атрею явно се бореше със себе си.
— Ще освободите ли Дракона на щастието, ако ви помоля за това от името на Детската царица? — попита накрая той.
— Не — отговори лицето, — ти нямаш право да молиш Играмул за това, макар и да носиш Златин, Сиянието. Детската царица ни оставя да бъдем такива, каквито сме. Затова и Играмул се прекланя пред знака й. И ти го знаеш много добре.
Атрею продължаваше да стои с наведена глава. Онова, което казваше Играмул, беше самата истина. Следователно не можеше да спаси белия Дракон на щастието. Неговите собствени желания нямаха никакво значение.
Той се изправи и каза:
— Направи това, което предложи!
Като стрела се спусна стоманеносиният облак върху него и го заобиколи от всички страни. Той почувства нетърпима болка в лявото си рамо и успя само да каже: „При Южния оракул!“
После му причерня пред очите.
Когато малко по-късно вълкът достигна до мястото, той не видя нищо друго, освен грамадната паяжина. Следата, която бе преследвал досега, изведнъж изчезна и въпреки всичките си усилия той не можа да я открие отново.
ПЕТА ГЛАВА
Двамата заселници
Дали Играмул все пак не го бе измамил? В продължение на един ужасен миг съмнението прониза Атрею, който, след като дойде на себе си, видя, че все още се намира сред каменната пустиня. Той с мъка се изправи. И откри, че макар наистина да се намираше сред планинска пустиня, тази все пак беше съвсем различна. Тук сякаш нямаше нищо друго, освен ръждивочервеникави скални плочи, които, натрупани или нахвърляни една върху друга, образуваха множество причудливи кули и пирамиди. Земята помежду им беше покрита с ниски храсти и буренаци. Цареше зноен пек. Местността бе потънала в сияйна, дори крещяща слънчева светлина, която заслепяваше очите.
Атрею засенчи лицето си с ръка и на около два километра разстояние съгледа в скалите врата с неправилна форма, чийто свод, висок може би над триста метра, беше образуван от хоризонтално разположени каменни плочи.
Нима това беше входът към Южния оракул? Доколкото можеше да види, зад вратата се простираше безкрайна пуста равнина и нямаше ни сграда, ни храм, ни дъбрава — нищо, което да наподобява характерните за оракулите места.
Докато все още размишляваше какво да направи, той изведнъж чу нисък меден глас:
— Атрею! — и после още веднъж. — Атрею!
Момчето се обърна и видя как иззад извисяващите се като кули ръждивочервеникави скали се показа
