Приказка без край

— Иначе ще ти се случи същото, което се случи с нас — въздъхна разполовеният. — Погледни ни! Желаеш ли това?

— Но какво се е случило с вас? — попита Атрею.

— Унищожението се разраства — изохка първият, — расте ли, расте и от ден на ден все повече се увеличава, ако изобщо за нищото може да се каже, че се увеличава. Всички останали избягаха навреме от Чуруликащата гора, но ние не искаме да напуснем родината си. И ето че то ни изненада по време на сън и ни превърна в това, което виждаш пред себе си.

— Много ли боли? — попита Атрею.

— Не! — отвърна вторият дървесен дух с дупката в гърдите. — Нищо не усещаш. Само дето губиш по нещо от себе си. А веднъж нападне ли те, с всеки изминал ден почваш да губиш все повече и повече. Скоро изобщо няма да ни има.

— А къде е онова място в гората, където започна това? — поиска да узнае Атрею.

— Искаш ли да го видиш? — попита третият дух, който бе останал наполовина, и въпросително погледна другарите си по съдба. Когато те кимнаха, той продължи: — Ние ще те заведем толкова близо, че да можеш да го видиш, но трябва да обещаеш, че няма да се приближаваш повече. Иначе ще те привлече така, че няма да можеш да му устоиш.

— Добре, обещавам ви — каза Атрею.

Тримата се обърнаха и тръгнаха към края на гората. Атрею взе поводите на Артакс и ги последва. Те повървяха малко между грамадните дървета, после спряха пред един особено дебел ствол. Едва ли и петима възрастни мъже можеха да го обхванат с ръце.

— Покатери се докъдето можеш — каза безкракият дух — и после погледни към залязващото слънце. Там ще го видиш… или по-скоро не ще го видиш.

Атрею се изкачи нагоре по чеповете и издатините на ствола. После достигна най-ниските клони. Издигаше се на ръце, хващайки се за следващите клони, качваше се все по-високо и по-високо, докато престана да вижда земята. Продължи да се катери, стволът изтъня и клоните станаха повече, така че напредваше все по-лесно. Когато накрая се озова в най-високата част на короната, той обърна поглед към залязващото слънце и ето че го видя.

Короните на най-близките дървета бяха зелени, но листата на следващите сякаш бяха загубили цвета си, сивееха. А още малко по-нататък те имаха някак си прозрачен, мъгляв или, по-точно казано, все по- нереален вид. И зад тях нямаше нищо, абсолютно нищо. Това не беше някакво оголено място, мрак, нито пък светло петно. То беше нещо, което е непоносимо за очите и ти създава усещането, че си сляп. Защото никое око не може да издържи да гледа в абсолютното Нищо. Атрею сложи ръка пред очите си и за малко не падна от клона. Той се хвана здраво и се спусна колкото можеше по-бързо надолу. Видя достатъчно. Едва сега разбра ужаса, който бе обхванал Фантазия.

Когато отново достигна подножието на грамадното дърво, трите дървесни духа бяха изчезнали. Атрею се хвърли на коня и полетя в стремителен галоп, оставяйки зад гърба си бавно, но неудържимо настъпващото Нищо. Той спря да почине едва когато се смрачи и Чуруликащата гора бе останала далече зад него.

Тази нощ го очакваше и второ преживяване, което щеше да го насочи по нова следа в Голямото търсене.

Атрею сънува, и то още по-ясно, отколкото досега, големия пурпурен бизон, който бе искал да убие. Този път беше изправен срещу него без лък и стрела. Чувстваше се нищожно малък, а лицето на животното изпълни цялото небе. И той чу, че бизонът му говори. Не можа да разбере всичко, но думите бяха приблизително следните:

— Ако ме бе убил, сега щеше да си ловец, но ти не го направи, Атрею, затова аз мога да ти помогна. Чуй ме! Има едно същество във Фантазия, което е по-старо от всички други същества. Далече, далече оттук на север се намират Блатата на скръбта. Сред тях се издига Роговата планина. Там живее прастарата Морла. Търси прастарата Морла!

След това Атрею се събуди.

Часовникът на кулата удари дванайсет пъти. Съучениците на Бастиан скоро щяха да слязат в гимнастическия салон за последния час по физкултура. Може би днес щяха да играят народна топка с голямата тежка медицинска топка, с която Бастиан винаги беше толкова непохватен… Затова не го искаше нито един от отборите. Понякога ги караха да играят с една малка топка, твърда като камък, от която ужасно болеше, когато те улучат. А Бастиан го улучваха винаги, и то с всичка сила, защото беше лесно да го уцелиш. Или пък днес беше ред да се катерят по въже — упражнение, което Бастиан особено ненавиждаше. Когато повечето от децата бяха вече горе, той с моравочервено лице все още висеше като чувал с картофи в долния край на въжето и целият клас цвилеше от смях, защото не можеше да се издигне дори на половин метър. А учителят по физкултура — господин Менге, хич не си скъпеше подигравките по адрес на Бастиан.

Какво не би сторил Бастиан да бъде като Атрею. Тогава щеше да им даде да разберат.

Той дълбоко въздъхна.

Атрею яздеше на север и все на север. Позволяваше на себе си и на коня само почивки за сън и храна, без които не можеше. Яздеше денем и нощем, в пек и дъжд, сред мълнии и бури. Не го интересуваше нищо и не питаше никого.

Колкото по на север отиваше, толкова по-тъмно ставаше. Дните бяха изпълнени с все същия оловносив здрач. Нощем Северните сияния играеха по небето.

Една сутрин, в чийто мъглив сумрак времето като че бе спряло да тече, Атрею съгледа от един хълм Блатата на скръбта.

Над тях се носеха талази мъгла, тук и там се показваха малки горички, където стволовете на дърветата завършвала долу е четири, пет или повече криви разклонения, така че приличаха на големи раци, стъпили с няколко крака в черната вода. От кафявия листак във всички посоки висяха оголени корени, наподобяващи неподвижни пипала. Невъзможно беше да се разпознае къде почвата между езерцата е твърда и къде има само покривка от плаващи растения.

Артакс тихо изпръхтя от ужас.

— Там ли трябва да отидем, господарю?

— Да, трябва да открием Роговата планина, която се намира сред тези блата — отговори Атрею.

Той подкара Артакс и кончето се подчини. Стъпка по стъпка то опитваше с копитата си здравината на почвата, но така се придвижваха много бавно. Накрая Атрею слезе и поведе Артакс за юздата. На няколко пъти конят затъваше, но все успяваше да се измъкне. Обаче колкото повече навлизаха в Блатата на скръбта, толкова по-трудно се придвижваше Артакс. Оклюма глава и закрета, без да подбира пътя напред.

— Какво ти е, Артакс? — запита го Атрею.

— Не зная, господарю — отговори животното, — мисля, че трябва да се върнем. Какъв смисъл има всичко това? Ние сме тръгнали да търсим нещо, което ти само си сънувал. Не ще намерим нищо. Може би вече и бездруго е твърде късно, може Детската царица вече да е умряла и всичко, което вършим, да е безсмислено. Нека се върнем, господарю!

— Никога не си говорил така, Артакс — рече учудено Атрею. — Какво ти става? Да не си болен?

— Може би — отвърна Артакс, — с всяка следваща стъпка сърцето ми се изпълва с все повече скръб. Загубих всякаква надежда, господарю. А и се чувствам толкова тежък, ужасно тежък. Струва ми се, че не мога да направя нито крачка повече.

— Но ние трябва да продължим! — извика Атрею. — Ела, Артакс!

Той дръпна юздите, ала Артакс не помръдна от мястото си. Беше потънал вече до корема. А и не правеше никакъв опит да се измъкне.

— Артакс, не се отпускай! — крещеше Атрею. — Хайде, ела! Излез, иначе ще потънеш!

— Остави ме, господарю! — отговори кончето. — Не е по силите ми. Продължи сам! Не се безпокой за мен! Не издържам повече тази скръб. Искам да умра.