—
ТРЕТА ГЛАВА
Прастарата Морла
В момента, когато чу тропота от копитата на Артакс, старият черен кентавър Кайрон отново се отпусна в постелята от меки кожи. Огромното напрежение беше изчерпало силите му. Жените, които го откриха на следващия ден в шатрата на Атрею, не вярваха, че ще оживее. Състоянието му не се подобри кой знае колко дори и когато след няколко дни ловците се прибраха по домовете си, но той все пак успя да им обясни защо Атрею е трябвало да отпътува и че няма да се върне скоро. И тъй като всички обичаха момчето, от този ден нататък те забравиха какво е веселие и непрекъснато мислеха с тревога за него. От друга страна, бяха горди, че Детската царица е натоварила именно Атрею да търси спасение, въпреки че никой не можеше да разбере как се е стигнало до това.
Между другото старият Кайрон никога вече не се върна в Кулата от слонова кост. Да не помислите, че е умрял или е останал при Зелените кожи в Тревното море. Съдбата му го поведе на друг, съвсем неочакван път. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
Още същата нощ Атрею достигна до полите на Сребърните планини. Спря да си почине едва преди да се съмне. Артакс попасе малко и пи вода от едно бистро планинско поточе. Атрею се уви в червената си мантия и спа няколко часа. Но когато пукна зората, те вече отново бяха на път.
Първия ден пресякоха Сребърните планини. Тук и на двамата им бяха известни и най-малките пътечки и те бързо напредваха. Когато огладня, момчето изяде парче сушено бизонско месо и две малки палачинки от тревни семена, които носеше в един вързоп на седлото си и които всъщност бяха предвидени за лова му.
При залез-слънце Сребърните планини бяха вече зад тях и те спряха да починат. Тази нощ Атрею сънува пурпурните бизони. Той ги видя как прекосяват в далечината Тревното море и се опита да се доближи до тях с коня си. Но напразно. Колкото и да пришпорваше животното, те си оставаха все така далече.
На втория ден преминаха през Страната на Пеещите дървета. Всяко от тях беше различно, имаше различни листа и различна кора. Тази страна се наричаше така, защото, докато растеше, всяко дърво издаваше нежна музика, тя звучеше от близо и далече и се сливаше в могъщ хор, чиято хармония нямаше равна на себе си по красота в цяла Фантазия. Смяташе се, че не е съвсем безопасно да минеш през тази област. Мнозина вече бяха останали там омагьосани и забравили всичко. И Атрею почувства силата на тези приказни звуци, но той не се остави да го подмамят и не спря.
През следващата нощ отново сънува пурпурните бизони. Този път той вървеше пеша и те минаха на голямо стадо покрай него. Бяха обаче извън обсега на неговата стрела, а когато понечи да се промъкне към тях, забеляза, че ходилата му сякаш са се сраснали със земята и не може да помръдне. Докато се мъчеше да се отскубне, се събуди. Слънцето все още не бе изгряло, но Атрею веднага потегли.
На третия ден видя стъклените кули на Ерибо, в които жителите на тази местност хващаха и събираха светлината на звездите. От нея те правеха приказно украсени предмети, обаче никой освен тях не знаеше за какво служат.
Той дори срещна някои от тези хора. Дребни на ръст, те самите изглеждаха като изваяни от стъкло. Нагостиха го извънредно любезно с храна и напитки, но на въпроса му кой би могъл да знае нещо за болестта на Детската царица, те отговориха с тъжно и безпомощно мълчание.
През следващата нощ Атрею отново сънува, че стадото на пурпурните бизони минава покрай него. Той видя как едно от животните, някакъв особено голям и снажен бизон, се отдели от другите и тръгна към него бавно, без никакви признаци на страх или ярост. Като истински ловец Атрею притежаваше дарбата веднага да съзира онова място при животните, което трябва да улучи, за да ги убие. Пурпурният бизон дори се извърна така, че направо беше лесно човек да го уцели. Атрею постави стрелата и с всички сили опъна мощния лък, но не можа да стреля. Пръстите му сякаш се бяха сраснали с тетивата и не я пускаха.
Същите или подобни сънища го спохождаха и през всички следващи нощи. Атрею все повече се приближаваше до пурпурния бизон — това между другото беше именно онзи бизон, който той в действителност бе искал да убие, позна го и по бялото петно на челото, — но все се намираше някаква причина и той не можеше да пусне смъртоносната стрела.
Денем яздеше все по-нататък и по-нататък, без да знае къде отива, без да намери някой, който да му даде съвет. Всяко срещнато същество зачиташе златния амулет, който Атрею носеше, но никое не знаеше отговора на въпроса му.
Веднъж видя отдалече пламтящите улици на град Броуш, където живееха създания с огнени тела, но не пожела да се отбие там. Прекоси обширното плато на засафранийците, които се раждаха стари и умираха, когато станат кърмачета. Посети храма „Муамат“ в девствените гори, където без никаква подпора висеше голяма колона от Лунен камък, и разговаря с тамошните калугери. Но и от там трябваше да продължи пътя си, без да е научил нещо.
Вече се бе лутал почти цяла седмица надлъж и нашир, когато на седмия ден и последвалата нощ му се случиха две неща, които напълно промениха и него самия, и положението, в което се намираше.
Макар разказът на Кайрон за ужасните бедствия, сполетели всички краища на Фантазия, да му бе направил силно впечатление, все пак за него всичко това си оставаше само нещо чуто. На седмия ден обаче му се наложи да го види със собствените си очи.
Беше по обяд и той яздеше през една гъста и тъмна гора от огромни възлести дървета. Това бе Чуруликащата гора, в която преди известно време се бяха срещнали четиримата вестоносци. Атрею знаеше, че в тази местност живеят дървесни духове. Бяха му казвали, че те са грамадни юнаци, които също имат вид на възлести стволове. И ако стоят неподвижно, което те много обичат, човек наистина може да ги сбърка с дървета и без да подозира нищо, да си препуска покрай тях. Само когато ходеха, се виждаше, че имат клонести ръце и криви крака, наподобяващи коренища. Макар и невероятно яки, те не бяха опасни… най- много да си направят някоя шега със заблудили се странници.
Атрею тъкмо бе открил една горска полянка, през която лъкатушеше поточе, и бе слязъл, за да даде възможност на Артакс да се напие и напасе, когато изведнъж чу зад себе си странно пукане и пращене и се извърна.
От гората към него се приближаваха три дървесни духа. Тръпки го побиха, като ги видя. На първия му липсваха краката и долната част от тялото, така че трябваше да ходи на ръце. Вторият имаше огромна дупка в гърдите, през която можеше да гледаш от другата страна. Третият подскачаше на десния си крак, защото цялата му лява половина липсваше, сякаш някой го беше разцепил по дължина.
Когато видяха амулета върху гърдите на Атрею, те се спогледаха и бавно приближиха.
— Не се стряскай! — каза този, който ходеше на ръце. Гласът му напомняше скърцане на дърво. — Видът ни положително не е особено приятен, но в тази част на Чуруликащата гора освен нас няма вече никой друг, който би могъл да те предупреди. Затова дойдохме ние.
— Да ме предупредите ли? — попита Атрею. — За какво?
— Чухме за теб — изхлипа онзи с пробитите гърди — и ни разказаха за какво си тръгнал на път. Не бива да яздиш повече в тази посока, иначе си загубен.
