момчетата, и момичетата — възпитаваха да бъдат смели, великодушни и горди. Те трябваше да се научат да понасят зной и пек, студ и големи лишения и да доказват своята храброст. Това бе необходимо, защото Зелените кожи бяха хора ловци. Всичко, което им беше нужно, за да живеят, те или произвеждаха от коравата, жилава прерийна трева, или го получаваха от пурпурните бизони, които преминаваха на грамадни стада през Тревното море.
Пурпурните бизони бяха приблизително два пъти по-големи от обикновените бикове и крави, имаха дълга, лъскава като коприна пурпурночервена козина и мощни рога с върхове, остри и твърди като кинжали. Те по принцип бяха мирни животни, но когато подушеха опасност или усетеха, че ги нападат, ставаха по- страшни и от необузданите природни стихии. Никой друг освен Зелените кожи не смееше да тръгне на лов за тези животни, при това те ходеха само с лък и стрела. Предпочитаха да се бият рицарски и така често умираше не само животното, а и човекът. Зелените кожи обичаха и тачеха пурпурните бизони и смятаха, че право да ги убива има само онзи, който и сам е готов да умре от тях.
До тази страна все още не бе достигнала вестта за болестта на Детската царица и за злата орис, надвиснала над цяла Фантазия. В становете на Зелените кожи отдавна не бяха идвали пътници, тревата растеше по-сочна от всякога, дните бяха ясни, а нощите — осеяни със звезди. Всичко вървеше на добре.
Един ден обаче сред шатрите се появи беловлас стар черен кентавър. От кожата му капеше пот, имаше вид на изтощен до смърт и брадясалото му лице беше слабо и изпито. На главата си носеше странна плетена шапка, а около врата — верижка, на която висеше голям златен амулет. Това беше Кайрон.
Той спря насред заобиколения от няколко реда шатри площад, там, където се съвещаваха старейшините и по празниците хората танцуваха и пееха стари песни. Докато чакаше, се оглеждаше, но наоколо му се трупаха само много стари жени и мъже и съвсем невръстни деца. Те любопитно се вторачваха в него. Той потропа нетърпеливо с копита.
— Къде са ловджиите и ловджийките? — изпръхтя Кайрон, свали шапка и изтри челото си.
Една белокоса жена с бебе на ръце отговори:
— До един са на лов. Ще се върнат едва след три-четири дни.
— И Атрею ли е с тях? — попита кентавърът.
— Да, чужденецо, но ти откъде го познаваш?
— Не го познавам. Доведете го!
— Чужденецо — отговори един стар мъж с патерици, — той едва ли ще иска да дойде, защото днес е неговият лов. Започва от залез-слънце. Знаеш ли какво означава това?
Кайрон разтърси грива и удари с копито.
— Не зная, но това е без значение, защото той сега има да върши по-важни дела. Нали ви е известен знакът, който нося. Доведете го!
— Ние виждаме Съкровището — каза едно малко момиченце, — и знаем, че идваш по поръка на Детската царица. Но кой все пак си ти?
— Името ми е Кайрон — измърмори кентавърът, — лекарят Кайрон, ако това ви говори нещо.
Една прегърбена старица си проправи път и извика:
— Да, вярно е. Сега виждам, че е той. Срещала съм го веднъж на младини. Той е най-прочутият и най- голям лекар в цяла Фантазия.
Кентавърът кимна:
— Благодаря ти, жено — каза той, — а сега може би все пак някой от вас ще бъде така любезен най- сетне да доведе Атрею. Спешно е! Животът на Детската царица е поставен на карта.
— Аз ще отида — извика едно малко момиченце, може би на пет-шест годинки.
То изтича и след няколко секунди го видяха как препуска между шатрите на един неоседлан кон.
— Е, най-сетне — изръмжа Кайрон и падна в несвяст.
Когато отново дойде на себе си, в началото не можа да разбере къде се намира, защото наоколо беше тъмно. Едва после той полека-лека осъзна, че лежи в голяма шатра върху мека постеля от кожи. Изглежда, беше дошла нощта, защото през един процеп върху покривалото на вратата проникваше мъждукащата светлина на огъня.
— Кълна се в светите рога и копита, че съм се успал! — промърмори той, докато опитваше да се изправи. — Колко ли време съм спал?
Една глава надникна през покривалото на вратата и се скри обратно, после някой рече:
— Да, изглежда, че се е събудил.
Тогава покривалото на вратата се дръпна и вътре влезе момче на около десет години. То носеше дълги панталони и обувки от мека бизонска кожа. От кръста нагоре тялото му беше голо, а рамената му бяха загърнати с пурпурночервена мантия, която висеше до земята и явно беше изтъкана от бизонска вълна. Дългата му синкавочерна коса бе сплетена отзад с кожени шнурове в плитка. По масленозелената кожа на челото и бузите му бяха нарисувани с бяла боя прости орнаменти. Тъмните му очи стрелкаха като светкавици неканения гост, но иначе нито една черта на лицето не издаваше настроението му.
— Какво искаш от мен, чужденецо? — попита той. — Защо си дошъл в шатрата ми и не ме остави да свърша лова си? Когато ме извикаха, лъкът ми беше вече опънат и ако днес бях убил големия бизон, утре щях да бъда ловец. Сега трябва да чакам цяла година. Защо бе нужно всичко това?
Старият кентавър го гледаше втренчено с неразбиращ поглед.
— Какво искаш да кажеш — попита той накрая, — че ти си Атрею ли?
— Да, чужденецо.
— Да не би да има някой друг, някой възрастен мъж, опитен ловец със същото име?
— Не, аз съм Атрею и няма друг със същото име.
Старият кентавър се отпусна в постелята и изпъхтя.
— Едно дете! Малко момче! Ама наистина трудно могат да се разберат решенията на Детската царица!
Атрею мълчеше и чакаше, без да помръдне.
— Извинявай, Атрею — каза Кайрон, който с мъка можеше да овладее възбудата си, — нямах намерение да те оскърбявам, но всичко дойде просто много ненадейно. Честно казано, не мога да го побера в главата си! Не знам какво да мисля вече! Сериозно се питам дали Детската царица е знаела добре какво върши, когато е избрала дете като тебе. Това е истинско безумие! И ако тя го е направила с пълно съзнание, тогава… тогава…
Той поклати нервно глава и изстена:
— Не! Не! Ако знаех при кого ме праща, щях направо да откажа да ти предам поръчението й. Да, щях да откажа.
— Какво поръчение? — попита Атрею.
— Това е нечувано! — извика Кайрон в нов пристъп на раздразнение. — Вероятно дори и за най-големия и опитен герой ще бъде невъзможно да изпълни поръчението й, а за теб… Тя те праща да търсиш в неизвестността нещо, което никой не знае какво е. Никой не може да ти помогне, нито да те посъветва, никой не може да предвиди какво те очаква. И въпреки това ти трябва веднага, още сега, без никакво отлагане да решиш ще приемеш ли поръчението или не. Няма нито секунда за губене. Аз препусках десет дни и нощи без почивка, за да стигна при теб. Обаче сега… сега почти ми се иска изобщо да не бях идвал тук. Твърде стар съм, силите ми се изчерпаха. Дай ми, моля те, глътка вода!
Атрею донесе една стомна прясна вода от извора. Кентавърът пи на един дъх, после обърса брадата си и каза с по-спокоен тон:
— А, благодаря, хубаво ми дойде! Сега вече се чувствам по-добре. Слушай, Атрею, не е казано, че трябва непременно да приемеш поръчението. Детската царица ти оставя правото сам да решиш. Тя нищо не ти заповядва. Аз ще й обясня и ще се намери друг. Не е възможно да е знаела, че си толкова малко момче. Тя те е сбъркала с някого другиго, това е единственото обяснение.
— Какво е поръчението? — поиска да узнае Атрею.
— Да се намери лек за Детската царица — отговори кентавърът — и да се спаси Фантазия.
— Та тя болна ли е? — попита Атрею учудено.
Кайрон започна да разказва какво е състоянието на Детската царица и какво съобщават вестоносците от всички части на Фантазия.
