Приказка без край

приказки. Но след онзи ден всичко свърши. Не можеше вече да говори с татко си. Около него като че ли се издигаше невидима стена, през която никой не беше в състояние да проникне. Той никога не се караше и никога не хвалеше. Не каза нищо даже когато Бастиан остана да повтаря класа. Само го погледна така унесено и тъжно, та Бастиан имаше чувството, че изобщо не е там. Това чувство често го обземаше, когато бе с баща си. Седнеха ли вечер пред телевизора, Бастиан усещаше, че баща му изобщо не гледа, а витае с мислите си някъде толкова далече, където той не може да го достигне. Или пък понякога, когато и двамата вземеха книга в ръка, Бастиан виждаше, че баща му изобщо не чете, защото гледаше часове наред в една и съща страница, без да я прелисти.

Е, Бастиан разбираше, че баща му е тъжен. И той самият беше плакал тогава по цели нощи, при това толкова много, че понякога чак повръщаше от хлиповете си, но постепенно скръбта отмина. Та нали той е тук. Защо баща му никога не говореше с него нито за мама, нито за важните неща, а само от немай-къде обелваше по някоя дума за най-нужното?

— Де да знаехме в какво се състои болестта й — каза един дълъг и слаб огнен дух с брада от червени пламъци. — Тя няма температура, нито отоци, обрив или възпаление. Всичко показва, че животът й гасне, а не знаем защо.

Докато говореше, след всяко изречение от устата му се издигаха малки облачета дим, които образуваха фигури. В случая това бяха въпросителни знаци.

Един стар проскубан гарван, който приличаше на голям картоф с тук-там стърчащи в различни посоки черни пера, промълви с дрезгав глас (той беше специалист по простудни заболявания):

— Тя не кашля, няма хрема. Това изобщо не е болест в медицинския смисъл на думата.

Той намести големите очила на клюна си и изгледа предизвикателно стоящите наоколо.

— Едно обаче е ясно — избръмча един скарабей (бръмбар, наричан понякога Аптекарят), — съществува тайнствена зависимост между болестта й и ужасите, за които ни съобщават пратениците от цяла Фантазия.

— Ама че сте — обади се подигравателно едно мастилено човече, — вие винаги и навсякъде виждате тайнствени зависимости.

— Вие пък никога не виждате по-далече от гърлото на мастилницата си — избръмча яростно скарабеят.

— Но, колеги — намеси се, като скимтеше, един дух с изпито лице, облечен в дълга бяла престилка, — не бива да допускаме препирни на непрофесионална и лична основа. И най-важното — говорете по-тихо!

Такива и подобни на тях разговори се водеха навсякъде из голямата тронна зала. Може би някому ще се стори чудно, че толкова различни твари изобщо могат да се разбират. Но във Фантазия почти всички същества, включително и животните, знаеха най-малко два езика: първо собствения, на който те говореха със себеподобните си, неразбираем за всеки чужденец, и второ, един общ, наречен книжовен фантазийски или свещен език. Владееха го всички, макар че някои го използваха по малко странен начин.

Залата внезапно утихна и очите на всички се обърнаха към голямата двукрила врата, която се отвори. Влезе Кайрон, прочутият и легендарен майстор на лечебното изкуство.

Той беше от животните, които в по-стари времена са били наричани кентаври. До кръста имаше човешки вид, а надолу — тяло на кон. Но Кайрон беше от тъй наречените черни кентаври. Дошъл бе от много далечен край, разположен някъде на юг. Човешката част от тялото му беше с цвета на абаносово дърво, само косата и брадата му бяха бели и къдрави, а конското му тяло бе на ивици като при зебрите. Той носеше странна шапка, оплетена от тръстика. Около врата му висеше на верижка голям златен амулет, на който бяха изобразени две змии, светла и тъмна, захапали една на друга опашките си и образуващи елипса.

Бастиан спря да чете от изненада. Той затвори книгата, като преди това предвидливо пъхна пръста си между страниците, и още веднъж внимателно разгледа корицата. Та там също имаше две змии, захапали опашките си и образуващи елипса! Какво ли означаваше този странен знак?

Нямаше жител на Фантазия, който да не знае какво представлява този амулет. Това беше знак, че Детската царица е възложила някому задача и той може да действа от нейно име, все едно че тя е с него.

Говореше се, че амулетът дава тайнствени сили на онзи, който го носи, макар никой да не знаеше точно какви. Името му беше известно на всички — ЗЛАТИН.

Мнозина, които се страхуваха да произнесат това име, го наричаха Съкровището или пък Амулета, или чисто и просто Сиянието.

Следователно и книгата носеше знака на Детската царица!

Вълна от шепот премина през залата, чуха се и възгласи на учудване. Отдавна не се беше случвало Съкровището да бъде поверено някому.

Кайрон тропна няколко пъти с копита, докато вълнението затихне, и после каза с плътен глас:

— Приятели, не се чудете прекалено много, аз само за кратко време ще нося Златин. В случая съм само преносител. Скоро ще предам Сиянието на по-достоен от мен.

В залата настъпи гробна тишина.

— Не искам да се опитвам да смекчавам с красиви думи поражението ни — продължи Кайрон. — Всички ние сме безпомощни пред болестта на Детската царица. Известно ни е само, че с тази болест дойде унищожението на Фантазия. Не знаем нищо повече. Дори и това, дали изобщо е по силите на лекарското изкуство да я спасим. Но е възможно — и аз се надявам, че никой от вас няма да се обиди, ако кажа открито, — възможно е ние, събраните тук, да не притежаваме достатъчно знания и достатъчно мъдрост. Това дори е последната и единствена моя надежда — дано нейде в този безграничен свят се намери същество, което е по-мъдро от нас, което да може да ни даде съвет и да ни окаже помощ. Но съвсем не съм сигурен дали е така. Където и да се крие възможността за спасение, едно е ясно — нейното търсене изисква следотърсач, който е в състояние да открива правия път и в безизходицата, който не бяга от опасности и трудности, с една дума — нужен е герой. И Детската царица ми назова името на този герой, комуто поверява своя и нашия жребий — той се казва Атрею и живее в Тревното море зад Сребърните планини. На него ще предам Златин и ще го пратя да търси спасение по света. Сега вече знаете всичко.

След като каза това, старият кентавър изтрополи и напусна залата.

Останалите се спогледаха объркани.

— Как се казваше този герой? — попита един.

— Атрею или нещо от този род — отговори друг.

— Никога не съм чувал за него — каза трети.

И всичките четиристотин деветдесет и девет лекари поклатиха загрижено глави.

Часовникът на кулата удари десет. Бастиан се учуди колко бързо беше минало времето. В клас часовете сякаш продължаваха цяла вечност. Там сега имаха история при господин Дрьон. Той беше слаб, вечно намусен мъж, обичаше да прави Бастиан за смях на всички, задето не помни годините, в които са станали разни битки, рождените дати и времето, през което са управлявали някакви си хора.

Тревното море се намираше зад Сребърните планини и беше на много, много дни път от Кулата от слонова кост. Става дума за една прерия, която беше толкова обширна, необятна и равна, че приличаше на море. Сочна трева растеше на човешки бой и когато духнеше вятър, тя се разлюляваше на вълни и започваше да шуми като вода.

Хората, които живееха там, се наричаха Тревните хора или Зелените кожи. Те имаха синкавочерни коси, които дори и мъжете носеха дълги, а понякога хванати и на плитка; на цвят кожата им бе тъмнозелена с кафеникав оттенък — като на маслина. Водеха извънредно скромен, суров и тежък живот, а децата си — и