Приказка без край

— Е, какво пък — обади се дребосъчето Пю-Пю и килна червеното си цилиндърче назад, — една блуждаеща светлинка и бездруго не е най-подходящото средство да си осветяваш пътя.

Докато казваше това, той се хвърли на седлото на състезателния си охлюв.

— Между другото и аз бих предпочел — съобщи добрият нощен дух и извика с леко „ау-ау“ прилепа си — да пътуваме поотделно. В края на краищата аз летя.

Фър… и той изчезна.

Каменоядът изгаси лагерния огън, ей така, като го тупна няколко пъти с дланта си.

— И за мен е по-добре — изтрополи той в тъмнината. — Сега поне няма да внимавам да не сгазя някое мъниче.

После се чу как с пращене и тропане той подкара огромното си колело право през гората. От време на време колелото се блъскаше с тъп звук в някое от дърветата великани и се чуваше как скърца и пука. Постепенно шумът се отдалечи в тъмата.

Дребосъчето Пю-Пю остана само. Хвана тънките сребърни юзди и каза:

— Е, добре, ще видим кой ще пристигне пръв. Дий, дърто, дий! И то зацъка с език.

След това не се чуваше вече нищо друго, освен виенето на вятъра, който бушуваше по върховете на Чуруликащата гора.

Наблизо часовникът на кулата удари девет.

Мислите на Бастиан се върнаха с неудоволствие към действителността. Той се радваше, че Приказката без край няма нищо общо с нея.

Не обичаше книги, в които се разказва за съвсем делнични неща от съвсем делничния живот на някои съвсем делнични хора. При това с мръщене и мърморене. Достатъчно ги имаше във всекидневието, защо трябва и да четеш за тях? Освен това мразеше, когато забележи, че се опитват да му натрапят мнението си. А в този род книги винаги малко или повече се опитват да те поучават.

Бастиан обичаше книги, които са увлекателни или смешни или които те карат да мечтаеш, книги, където измислени герои изживяват чудесни приключения и където можеш да дадеш воля на въображението си.

Защото именно там бе силата му, може би това беше единственото, на което наистина бе способен — да си представя разни неща, и то така ясно, сякаш направо ги вижда и чува. Когато сам си разказваше приказки, той понякога дотолкова забравяше къде се намира, че накрая се пробуждаше като от сън. А тази книга беше точно като неговите собствени приказки! Докато четеше, той чу не само как пропукват дебелите дънери и как свири вятърът в короните на дърветата, но и различните гласове на четиримата странни вестоносци, дори си въобрази, че долавя мириса на мъх и горска почва.

Долу в клас скоро щеше да започне часът по природознание, който преминаваше най-вече в изброяване на съцветия и тичинки. Бастиан беше щастлив, че седи тук горе, в скривалището си, и може да си чете. Това беше книга точно като за него, тъкмо такава му трябваше!

След една седмица малкият нощен дух Чорльо-Морльо достигна пръв целта. Или по-скоро беше убеден, че е пръв, тъй като единствен пътуваше по въздуха.

Това стана на залез-слънце и облаците върху вечерното небе сияеха като разтопено злато, когато той съгледа, че приятелят му вече кръжи над Лабиринта. Така се наричаше обширната равнина, която се простираше от единия до другия край на хоризонта и всъщност представляваше грамадна цветна градина, изпълнена с омайни ухания и приказни цветове. Между храстите, живия плет, полянките и лехите с най- редки и причудливи цветове минаваха широки алеи и тесни пътечки, подредени така изящно и с толкова много разклонения, че образуваха един парк лабиринт с невиждани размери. Естествено, този парк лабиринт беше създаден само за игри и забавления, а не да изложи някого на сериозна опасност или пък да отблъсне евентуални нападатели. Той изобщо не беше пригоден за това, а и Детската царица хич и не се нуждаеше от подобна закрила. В целия безграничен фантазийски свят нямаше същество, от което тя да трябваше да се пази. Причината за това ще разберем скоро.

Докато малкият нощен дух се носеше върху гърба на прилепа си съвсем безшумно над този лабиринт от цветя, той успя да види и доста странни твари. На една полянка сред люляк и златен дъжд си играеха под лъчите на залязващото слънце група млади ликорни2, веднъж дори му се стори, че зърна под една грамадна синя камбанка прочутата птица Феникс в гнездото й, но не беше съвсем сигурен, а да се върне и да провери, не искаше, за да не губи време. Защото в този момент пред него в центъра на Лабиринта изплува в искряща, феерична белота Кулата от слонова кост, сърцето на Фантазия и мястото, където живееше Детската царица.

За онзи, който не я е виждал, думата „кула“ може да създаде погрешна представа, например за кула на църква или кула на крепост. Кулата от слонова кост беше голяма колкото цял град. Отдалече приличаше на остър, конусообразен планински връх, усукан по оста си като черупка на охлюв и толкова висок, че достигаше облаците. Едва когато приближиш, се виждаше, че тази грамадна захарна пръчка е съставена от безброй кули, кулички, куполи, покриви, еркери, тераси, сводове, стълбища и балюстради, които се застъпваха едни други ту отгоре, ту отстрани. Всичко това беше направено от най-бялата фантазийска слонова кост и всеки елемент беше украсен с толкова изящна резба, че наподобяваше фина дантела.

Във всички тези сгради живееха придворните, които заобикаляха Детската царица — камериери и прислужници, премъдри жени и астролози, магьосници и шутове, вестоносци, готвачи и акробати, въжеиграчи и разказвачи на приказки, глашатаи, градинари, стражи, шивачи, обущари и алхимици. Най- горе, на самия връх на огромната кула, живееше в един павилион Детската царица. Той имаше формата на пъпка от бял магнолиев цвят. В нощите, когато пълната месечина грееше особено красиво на звездния небосклон, листата от слонова кост се разтваряха широко и разцъфваше прекрасен цвят, в средата на който сядаше Детската царица.

Малкият нощен дух се приземи с прилепа си на една от най-долните тераси, там, където бяха оборите за животните, с които пристигаха ездачите. Явно някой беше съобщил за неговото пристигане, защото вече го очакваха пет царски стражи, които му помогнаха да слезе от седлото, поклониха се и мълчаливо му поднесоха да пие за добре дошъл. Чорльо-Морльо допря едва-едва устни до чашата от слонова кост, за да не наруши приетия обичай, и я върна. Стражите отпиха също по глътка, след това отново се поклониха и отведоха прилепа в обора. Всичко това стана при пълно мълчание.

Когато пристигна на определеното за него място, прилепът, без дори да хапне и да пийне нещо, веднага се уви като пашкул, увисна на краката си с главата надолу и напълно изтощен, потъна в дълбок сън. Малкият нощен дух беше попресилил нещастното животно. Стражите го оставиха да спи и си отидоха на пръсти.

В този обор впрочем имаше и много други животни за езда — розов и син слон, грамадна птица Гриф, чието тяло в горната част наподобяваше орел, а в долната — лъв, бял крилат кон с име, известно по-рано дори извън пределите на Фантазия, но днес напълно забравено, няколко летящи кучета, а слон, грамадна птица Гриф, чието тяло в горната част наподобяваше орел, а в долната — лъв, бял крилат кон с име, известно по-рано дори извън пределите на Фантазия, но днес напълно забравено, няколко летящи кучета, а също и други прилепи, даже водни кончета и пеперуди за особено малките ездачи. Останалите животни, които не летяха, а ходеха, пълзяха, подскачаха или плуваха, бяха настанени в други обори. Всяко от тях си имаше специален гледач, който се грижеше за него.

Всъщност можеше да се очаква, че тук има голяма гюрултия и се чуват ревове, крясъци, чуруликане, писукане, квакане и крякане, но цареше пълна тишина.

Малкият нощен дух стоеше все още на мястото, където го бяха оставили стражите. Изведнъж, без да знае защо, се почувства опечален и унил. Той също беше много изтощен от тъй дългото пътуване. Не можеше да го ободри дори и фактът, че е пристигнал пръв.

— Хей, това не е ли приятелят Чорльо-Морльо? — чу той изведнъж едно пискливо гласче. — Колко хубаво, че най-сетне и вие сте тук.

Нощният дух се озърна и очите му грейнаха като месечини от учудване, защото на едно от перилата стоеше небрежно облегнато на саксия от слонова кост дребосъчето Пю-Пю и махаше с червения си цилиндър.

— Ау-ау! — възкликна слисано добрият нощен дух и след малко повтори още веднъж: — Ау-ау! — просто