Атрею задаваше все нови и нови въпроси, а кентавърът отговаряше, доколкото можеше. Разговорът им продължи до среднощ. И колкото по-добре Атрею разбираше какви размери е придобило бедствието, сполетяло Фантазия, толкова по-ясно върху първоначално непроницаемото му лице се изписваше истинско изумление.
— А аз нищо не съм чул за всичко това — измърмори накрая той с пребледнели устни.
Кайрон погледна момчето сериозно и угрижено изпод рунтавите си бели вежди.
— Сега знаеш как стоят нещата и може би ще разбереш защо загубих самообладание, като те видях. И все пак Детската царица назова твоето име. „Иди и потърси Атрею! — каза ми тя и допълни: — Аз се уповавам единствено на него. Питай го дали би тръгнал да търси спасение за мен и Фантазия по широкия бял свят.“ Така ми каза. Не зная защо изборът й е паднал върху теб. Може би само едно момче като теб е в състояние да разреши тази непосилна задача. Това аз не знам, а и не мога да ти дам никакъв съвет.
Атрею седеше с наведена глава и мълчеше. Той разбираше, че го изправяха пред изпитание, което беше много, много по-голямо от лова му. То едва ли бе по силите на най-големите ловци и следотърсачи, а какво оставаше за него.
— Е? Ще тръгнеш ли? — осведоми се тихо старият кентавър.
Атрею повдигна глава и го изгледа.
— Ще тръгна — каза той твърдо.
Кайрон поклати бавно глава, след това свали верижката със златния амулет от врата си и я окачи на Атрею.
— Златин ти дава голяма власт — каза той тържествено, — обаче не бива да я използваш, както и Детската царица никога не се възползва от властта си. Златин ще те пази и насочва, но ти никога не бива да се месиш в хода на събитията, независимо какво ще видят очите ти, защото от този момент нататък твоето собствено мнение не е от значение. Затова тръгни без каквото и да е оръжие. Остави да стане онова, което трябва да стане. На теб всичко трябва да ти е еднакво скъпо — и лошото, и доброто, и красивото, и грозното, и глупавото, и мъдрото, също както е еднакво скъпо и на Детската царица. Позволено ти е само да търсиш и да питаш, но не и да съдиш по собствена преценка. Не забравяй това никога, Атрею!
— Златин! — повтори Атрею с благоговение. — Дано да съм достоен за Съкровището. Кога да тръгна?
— Веднага — отвърна Кайрон. — Никой не знае колко дълго ще трябва да търсиш. Възможно е още сега всеки час да е фатален. Сбогувай се с твоите родители, братя и сестри!
— Аз нямам родители — отговори Атрею. — И майка ми, и баща ми са били убити от бизон скоро след като съм се появил на този свят.
— А кой те е отгледал?
— Всички жени и мъже на племето. Затова ме нарекоха Атрею, на Свещения език това означава Син на всички.
— Тогава е по-добре да тръгнеш, без да се сбогуваш — рече старият кентавър. — Аз ще остана и ще им обясня всичко.
Лицето на Атрею се изостри и придоби още по-решителен вид.
— Откъде да започна? — попита той.
— Отвсякъде и отникъде — отвърна Кайрон. — Отсега нататък ти си сам и така ще бъде, докато дойде краят на това дълго търсене, независимо как ще свърши то.
Атрею кимна.
— Сбогом, Кайрон!
— Сбогом, Атрею! И… на добър час!
Момчето се обърна и понечи да излезе от шатрата, но кентавърът го повика отново. Когато те се изправиха един срещу друг, старият положи двете си ръце на раменете му, погледна го в очите и с усмивка, свидетелстваща за уважението му, каза бавно:
— Мисля, че почвам да разбирам защо изборът на Детската царица е паднал върху теб, Атрею.
Момчето леко сведе чело и бързо излезе.
Отвън пред шатрата стоеше Артакс, неговият кон. Той беше петнист и дребен като дивите коне. Краката му бяха набити и къси, но това не му пречеше да бъде най-бързият и издръжлив кон нашир и надлъж. Все още беше със седло и юзда, тъй като се бе върнал от лова с Атрею.
— Артакс — прошепна Атрею и го потупа по врата. — Трябва да тръгваме. Трябва да отидем далече, много далече. Никой не знае дали ще се върнем и кога ще стане това.
Кончето кимна с глава и тихо изпръхтя.
— Да, господарю! — отговори то. — А какво ще стане с твоя лов?
— Ние отиваме на много по-голям лов — отвърна Атрею и се метна на седлото.
— Стой, господарю! — изпръхтя кончето. — Ти забрави оръжията си. Нима ще тръгнеш без лък и стрели?
— Да, Артакс — отвърна Атрею. — Аз нося Сиянието и не бива да съм въоръжен.
— Така ли! — възкликна кончето. — И накъде ще тръгнем?
— Накъдето поискаш, Артакс — отвърна Атрею. — От този момент ние започваме Голямото търсене.
С тези думи те полетяха в галоп и тъмнината на нощта ги погълна.
По същото време на едно съвсем друго място във Фантазия се случи нещо, което никой не видя и за което не подозираха нито Атрею, нито Артакс, та дори и Кайрон.
Сред едно далечно поле нощната тъма се скупчи в грамадна призрачна фигура. Мракът се сгъсти така, че в непрогледната нощ от полето изплува огромно черно тяло. То все още нямаше ясни очертания, но вече беше стъпило на четирите си лапи и в очите на мощната му космата глава проблясваше зелен огън. Ето че чудовището надигна муцуна и започна да души. Дълго стоя така. После изведнъж май долови миризмата, която търсеше, защото от гърлото му се разнесе мощен тържествуващ рев.
Призрачното създание се втурна да бяга. Препускаше с големи безшумни скокове из беззвездната нощ.
