Приказка без край

Атрею отчаяно дърпаше юздата, но кончето потъваше все по-надолу. Нищо не можеше да се направи. Когато накрая над черната вода остана само главата на животното, Атрею я взе в ръце.

— Ще те задържа, Артакс — шепнеше той, — няма да те оставя да потънеш.

Кончето изцвили тихо още веднъж.

— Не можеш вече да ми помогнеш, господарю. С мен е свършено. И двамата не знаехме какво ни очаква тук. Едва сега разбрахме защо Блатата на скръбта носят това име. Скръбта ме направи толкова тежък, че потъвам. Няма избавление.

— Но нали аз също съм тук — каза Атрею, — защо не чувствам нищо?

— Ти носиш Сиянието, господарю — отговори Артакс, — то те закриля.

— Тогава ще дам знака на теб — възкликна Атрею, — може би то ще закриля и теб.

Атрею понечи да свали верижката от врата си.

— Не, не прави това, господарю! — изпръхтя кончето. — Сиянието е дадено на теб и не ти е разрешено да го преотстъпваш другиму по своя воля. Трябва да продължиш да търсиш без мен.

Атрею притисна лицето си до главата на коня.

— Артакс, о, мой мили Артакс! — шепнеше сподавено той.

— Ще изпълниш ли последната ми молба, господарю? — попита животното.

Атрею безмълвно кимна.

— Тогава, моля те, върви си. Не искам да видиш края ми. Бъди така добър!

Атрею бавно се надигна. Главата на кончето вече бе потънала до половината в черната вода.

— Сбогом, Атрею, господарю мой! — каза то. — Благодаря ти!

Атрею прехапа устни. Не беше в състояние да каже нищо. Още веднъж кимна на Артакс, после се обърна и тръгна.

Бастиан изхълца. Не можеше да спре сълзите. Очите му се напълниха и той не беше в състояние да чете. Трябваше първо да извади кърпата си и да си избърше носа, чак тогава продължи.

Атрею не знаеше колко време вече шляпаше из блатото, ей така, все напред и напред. Сякаш бе ослепял и оглушал. Мъглата ставаше все по-гъста и той имаше чувството, че от часове се лута, обикаляйки в кръг. Вече не внимаваше къде стъпва, но въпреки това не затъваше повече от колената. Неизвестно как знакът на Детската царица го водеше по правия път.

После пред него изведнъж се изпречи висок и доста стръмен планински скат. Той се хващаше с ръце за грамадните скали и така се изкачи на заобления връх. В началото не забеляза какви са тези скали. Чак когато стигна най-горе и обхвана целия връх с поглед, видя, че това бяха грамадни рогови плочи, а пукнатините и цепнатините между тях бяха обрасли с гъст мъх.

Значи бе намерил Роговата планина!

Това откритие обаче никак не го зарадва. Краят на вярното му конче го правеше почти безразличен към този факт. Сега му оставаше да разбере коя е прастарата Морла и къде се намира, щом като живее тук.

Докато размишляваше, усети, че планината неочаквано се разтърси леко, после чу ужасно духане, мляскане и някакъв глас, който сякаш идваше от глъбините на земята.

— Я виж, старо, нещо пълзи по нас.

Атрею се затича към края на планинския хребет, откъдето бяха дошли звуците. При това се подхлъзна на туфа мъх и полетя по скалата. Не успя да се задържи и продължи да се свлича все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сгромоляса долу. За щастие падна на едно от дърветата, които растяха в подножието, и ударът се омекоти в клоните му.

Пред себе си в планината Атрею видя една грамадна пещера, в която черната вода се плискаше и кипеше, защото вътре нещо мърдаше и бавно започна да се подава. Имаше вид на скала, голяма колкото къща. Едва когато се показа напълно, Атрею разбра, че това е глава, която се мъдреше върху дълъг набръчкан врат — глава на костенурка. Очите й бяха големи колкото две малки черни езерца, устата й беше покрита с глина и водорасли. Изведнъж Атрею разбра, че цялата Рогова планина всъщност представлява едно животно с чудовищни размери, една гигантска блатна костенурка — прастарата Морла!

После пак прозвуча същият свистящ, гъргорещ глас:

— Какво правиш тук, малкият?

Атрею взе амулета от гърдите си и го насочи така, че голямото колкото езерце око на костенурката да може да го види.

— Познаваш ли това, Морла?

Мина известно време, преди тя да отговори:

— Я гледай, старо, Златин — отдавна не бяхме виждали знака на Детската царица, много отдавна.

— Детската царица е болна — добави Атрею. — Знаеш ли за това?

— Все ни е едно, нали така, старо? — отвърна Морла. Тя май говореше по този странен начин сама на себе си, защото кой знае откога не бе имала възможност да приказва с някого.

— Ако не я спасиш, тя ще умре — допълни Атрею с по-настойчив глас.

— Щом като трябва — отговори Морла.

— Но с нея ще загине и Фантазия — извика Атрею. — Унищожението се шири вече навсякъде. С очите си го видях.

Морла го изгледа с огромните си безжизнени очи.

— Ние нямаме нищо против, нали, старо! — изгъргори тя.

— Тогава всички ще загинем! — изкрещя Атрею. — Всички ние!

— Виж, малкият — отвърна Морла, — какво ни интересува това? Вече нищо не е важно за нас. Всичко ни е безразлично, напълно безразлично.

— И ти ще бъдеш унищожена, Морла! — извика Атрею ядосано. — И ти! Или смяташ, че като си толкова стара, ще надживееш Фантазия?

— Виж какво, ние сме стари, малкият, твърде стари. Живели сме достатъчно дълго. Видели сме много. Който знае толкова, колкото нас, за него вече нищо не е важно. Всичко постоянно се повтаря, денят и нощта, лятото и зимата, светът е пуст и безсмислен. Всичко се върти в кръг. Онова, което се появява, трябва пак да си отиде, онова, което се ражда, трябва да умре. Нещата взаимно се унищожават — Доброто и Злото, Глупостта и Мъдростта, Красотата и Грозотата. Всичко е напразно. Няма нищо истинско. Нищо не е важно.

Атрею не знаеше какво да отговори. Необхватният тъмен и празен поглед на прастарата Морла парализираше всяка негова мисъл. След малко я чу отново да казва:

— Ти си млад, малкият. Ние сме стари. Ако ти беше стар като нас, щеше да знаеш, че на този свят няма нищо друго, освен скръб. И виж сега, защо да не умрем — ти, аз, Детската царица, всички, абсолютно всички? Нали всичко е илюзия, игра на фона на нищото. Всичко е все едно и също. Остави ни на мира, малкият, и си върви!

Атрею напрегна цялата си воля, за да се противопостави на парализиращия й поглед.

— Щом като знаеш толкова много — каза той, — ти ще знаеш и каква е болестта на Детската царица и дали има лек за нея?

— Знаем, нали така, старо, ние знаем — изсумтя Морла, — но все едно дали тя ще бъде спасена или не. Защо тогава да го казваме?

— Ако наистина ти е все едно — продължи да настъпва Атрею, — би могла също така и да ми го кажеш.

— И това бихме могли, нали, старо? — изгъргори Морла. — Но не ни се иска.

— Тогава не ти е наистина все едно! — извика Атрею. — Ти сама не вярваш на това, което казваш!

Дълго цари тишина, после той чу едно дълбоко гъргорене и уригване. Трябва да беше нещо като смях, ако прастарата Морла изобщо беше способна да се смее. във всеки случаи тя каза:

— Хитър си, малкият. Виж ти. Хитър си. Отдавна не ни бяха забавлявали така, нали, старо? Виж какво. Ние действително можем и да ти го кажем. Няма разлика. Да му го кажем ли, старо?