Дойде моментът, когато Атрею действително не беше в състояние да продължи по-нататък.
Величието и ужасът на тази гледка не могат да бъдат описани с думи. Насред Мъртвите планини земята се бе разтворила в пукнатина, широка може би половин миля. Дъното й изобщо не се виждаше.
Атрею лежеше на ръба на пропастта върху една издадена скала и гледаше втренчено надолу в тъмнината, която сякаш стигаше чак до сърцето на земята. Взе един камък с размери на човешка глава и го хвърли с все сила. Камъкът пада ли, пада, докато мракът го погълна. Атрею се ослуша, но никакъв шум от удар не достигна до ушите му, въпреки че дълго чака.
И тогава направи единственото, което му оставаше — тръгна по края на дълбоката пропаст. При това всеки миг беше готов да срещне най-ужасното от всичките изчадия, за което се разказваше в старата песен. Той не знаеше що за създание е това, знаеше само, че името му е Играмул.
Дълбоката пропаст пресичаше планинската пустиня, като образуваше остри зъбери. По края, естествено, нямаше път, там се издигаха високи грамади, по които Атрею трябваше да се катери, а понякога те застрашително се люлееха под краката му. От време на време му се изпречваха огромни каменни късове и той с мъка ги заобикаляше или пък надолу по урвата се спускаха сипеи, които започваха да се свличат, щом минеше по тях. На няколко пъти като по чудо не падна.
Да знаеше, че по дирите му има враг, който с всеки час се приближава към него, може би щеше да се впусне в някоя необмислена постъпка и тя да му струва скъпо в този труден час. Става дума за създанието на мрака, което го преследваше, откакто бе тръгнал. Междувременно то се бе сгъстило дотолкова, че се виждаха очертанията на тялото му. Беше вълк, черен като катран и голям колкото вол. Той постоянно душеше следите на Атрею и тичаше през скалната пустиня на Мъртвите планини. Езикът му висеше, изплезен чак до земята, а в ъглите на полуотворената уста се белееха ужасните му зъби. От пресните следи разбираше, че жертвата е само на няколко мили. А преднината неумолимо се топеше.
Но Атрею не подозираше нищо за преследвача си и търсеше внимателно и бавно път между скалите.
Точно когато се намираше в една тясна пещера, която водеше като извита тръба през скалния масив, той внезапно чу някакво боботене, което не можа да си обясни, защото не приличаше на нито един от познатите шумове. Беше някаква смесица от бучене, рев и звънтене. В същия момент Атрею усети как скалата, в която се намираше, започва да се тресе. Чу грохота на каменните блокове вън, които се свличаха с трясък от отвесните стени. Изчака малко да позатихне земетресението или каквото там беше и когато спря, продължи да пълзи, достигна накрая изхода и внимателно подаде глава.
И какво да види: над мрака на дълбоката пропаст, опъната от единия до другия й край, висеше чудовищна паяжина. А в лепкавите нишки на тази мрежа, дебели колкото въжета, се гърчеше един огромен бял Дракон на щастието, който размахваше лапи и опашка и така се оплиташе още по-безнадеждно.
Драконите на щастието са едни от най-редките животни във Фантазия. Те нямат никаква прилика с обикновените дракони или змейове, които както всички грамадни и гнусни влечуги живеят в дълбоките подземни пещери, издават неприятна миризма и пазят някакви истински или мними съкровища; тези изчадия на хаоса имат в повечето случаи проклет, сприхав и сърдит нрав, ципести криле като прилепите, с които тромаво и шумно се издигат във въздуха, и бълват огън и жупел. Противно на това, Драконите на щастието са творения на небето и топлината, творения на неукротимата радост и макар с грамадни тела, те са леки като летен облак. Затова нямат нужда от крила да летят. Те плуват из небесните висини така, както рибите в глъбините на морето. Когато ги гледаш от земята, приличат на бавни светкавици. Най-прекрасното в тях са песните. Гласът им звучи като медения звън на голяма камбана, а когато говорят тихо, ти се струва, че този камбанен звън долита отдалече. Онзи, който е имал щастието да чуе тези песни, не ги забравя през целия си живот и разказва и на внуците си за тях.
Но на този Дракон на щастието, който Атрею виждаше сега, наистина не му беше до песен. Дългото му гъвкаво тяло, чиито люспи с вид на седеф искряха в розово и бяло, висеше сгърчено и омотано в грамадната паяжина. Големите челюсти със ситни зъби, буйната грива и ресните по опашката и крайниците бяха оплетени в лепкавите въжета така, че почти не можеха да се движат. Само кръглите му очи блестяха с рубиненочервени пламъчета върху лъвската му глава и издаваха, че все още е жив.
Прекрасното животно беше покрито с много кървящи рани, защото там имаше още нещо, нещо гигантско, което като светкавица непрекъснато се стрелкаше към бялото тяло на дракона. Приличаше на тъмен облак и непрекъснато сменяше формата си. Веднъж наподобяваше великански паяк с дълги крака и с множество очи като нажежени въглени, с дебело тяло, покрито с черна, сплъстена козина. После се превръщаше в една-единствена грамадна лапа с дълги нокти, която се опитваше да смачка Дракона на щастието, а в следващия момент се преобразяваше в огромен черен скорпион, който забива отровното си жило в нещастната жертва.
Страшна беше борбата между двете гигантски същества. Драконът на щастието все още се защитаваше, като бълваше синкави пламъци, които пърлеха четината на облакоподобното създание. Издигаха се кълба пушек и на талази се носеха през процепа в скалата. Атрею едва дишаше в тази смрад. Драконът на щастието успя дори веднъж да отхапе един от дългите крака на своя противник. Но откъснатата част съвсем не падна в дълбоката пропаст, а за миг се превъртя из въздуха сама, после се върна на предишното си място и отново се свърза с тъмното облачно тяло. И това постоянно се повтаряше — сякаш драконът захапваше празно пространство, когато попаднеше със зъбите си на някой крайник.
Едва тогава Атрею забеляза нещо, което досега му бе убягвало — тялото на това всяващо ужас създание не беше цяло и плътно, а се състоеше от безброй малки стоманеносини насекоми, които бръмчаха като разгневени стършели и образуваха с гъстия си рояк все нови и нови форми.
Това беше Играмул и Атрею чак сега разбра защо го наричаха още Мнозината.
Той изскочи от своето скривалище, сграбчи амулета на гърдите си и извика колкото му глас държи:
— Спри! В името на Детската царица! Спри!
Обаче ревът и фученето на борещите се животни заглушиха гласа му. И самият той едва го чу.
Без много да мисли, Атрею се затича по лепкавите въжета на паяжината към биещите се. Мрежата затрептя под нозете му. Той загуби равновесие и политна пред една от дупките, но успя да се хване с ръце и увисна над черните глъбини, после отново се покатери нагоре, залепна. Пак се освободи и бързо продължи към целта си.
Играмул почувства обаче, че нещо се приближава. Той светкавично се завъртя и се появи в още по- ужасен вид. Сега представляваше грамадно стоманеносиньо лице с едно-единствено око над носа, чиято отвесно разположена зеница се бе вторачила с невъобразима злоба в Атрею.
Вик на ужас огласи урвата и се обади като ехо още няколко пъти. Играмул завъртя окото си наляво и надясно, за да види дали не е дошъл и някой друг, защото парализираното от ужас момче, което стоеше пред него, надали можеше да извика. Наоколо обаче нямаше никой.
