Настъпи дълго мълчание. Атрею чакаше със затаен дъх отговора на Морла и не искаше да прекъсва дългите и безутешни ходове на мисълта й с въпроси. Най-накрая тя заговори отново:

— Ти живееш кратко, малкият. Ние дълго. Вече твърде дълго. Но ние живеем във времето. Ти кратко, ние дълго. Детската царица е преди мен на този свят. Но тя не е стара. Тя е вечно млада. Нейният живот не се мери с годините, а с имената й. Нужно й е ново име, тя постоянно се нуждае от все нови и нови имена. Знаеш ли името й, малкият?

— Не, никога досега не съм го чувал — призна Атрею.

— Та откъде да го чуеш — рече Морла, — дори и ние не можем да си го спомним. И все пак тя е имала много имена, но всички те са забравени. Всичко е безвъзвратно отминало. Защото, виж какво, без име тя не може да живее. На нея, на Детската царица, й е нужно ново име, едва тогава ще оздравее. Но дали това ще стане, нас не ни интересува.

Тя затвори големите си като езера очи и започна да прибира главата си.

— Чакай! — извика Атрею. — Откъде получава тя имената си? Кой може да й даде име? Къде ще намеря името?

— Никой от нас — чу той Морла да гъргори. — Нито едно същество от Фантазия не може да й даде ново име. Затова всичко е напразно. Ала не се притеснявай, малкият! Голяма работа!

— А кой? — Атрею беше извън себе си. — Кой може да й даде име, за да спасим и нея, и всички нас?

— Не вдигай такъв шум! — каза Морла. — Остави ни на мира и си тръгвай. Ние също не знаем кой може да направи това.

— Щом като ти не знаеш — извика Атрею още по-Силно, — кой може да знае тогава?

Прастарата Морла още веднъж отвори очи.

— Ако не носеше Сиянието — изпъшка тя, — щяхме да те изядем, за да настъпи най-сетне мир и покой. Я го виж ти!

— Кой? — продължи да настоява Атрею. — Кажи ми кой знае и аз ще те оставя завинаги на мира!

— И без това няма никакво значение — отговори Морла, — може би Уйулала в Южния оракул3. Може тя да го знае. Какво ни интересува това.

— А как мога да стигна дотам?

— Там изобщо не можеш да стигнеш, малкият. И виж какво, дори и десет хиляди дни няма да са ти достатъчни. А животът ти е кратък. Ще умреш преди това. Далече на юг е. Много далече. Затова всичко е напразно. Още в началото ти казахме, нали така, старо? Остави тази работа, откажи се, малкият! И преди всичко — остави ни на мира.

С тези думи тя окончателно затвори безжизнените си очи и прибра главата си в пещерата. Атрею знаеше, че не може да научи нищо повече от нея.

По същото време призрачното създание, което се беше образувало от мрака на нощното поле, подуши следите на Атрею и тръгна към Блатата на скръбта. Нищо и никой във Фантазия не можеше да го отклони вече от тази следа.

Бастиан бе опрял глава на ръцете си и гледаше замислено.

— Странно, че нито едно същество във Фантазия не може да даде ново име на Детската царица — каза той на глас.

Ако работата беше само в това, да се измисли име на царицата, Бастиан лесно можеше да помогне. Доста го биваше за тези неща. Но за съжаление не беше във Фантазия, където явно се нуждаеха от способностите му и те може би дори щяха да му донесат уважение и почести. От друга страна, той се радваше, че не е там, защото за нищо на света не би посмял да влезе в местност като Блатата на скръбта. А и това чудовищно призрачно създание, което преследваше Атрею, без той дори да подозира! Бастиан на драго сърце би го предупредил, но това беше невъзможно. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява и да продължи да чете.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Игдрамул Мнозината

Глад и жажда започнаха да измъчват Атрею. Преди два дни се бе измъкнал от Блатата на скръбта и оттогава се луташе из една скалиста пустиня, в която нямаше жива душа. Малкото провизии, които имаше, потънаха с Артакс в черната вода. Напразно ровеше Атрею между камъните да намери поне някакъв корен. Тук нищо не растеше, дори и мъх и лишеи не се срещаха.

В началото се зарадва, че поне има твърда земя под нозете си, но полека-лека трябваше да признае, че положението му по-скоро се е влошило. Беше се заблудил. Не можеше вече да определи даже и посоката, в която се движи, защото навсякъде цареше здрач и той нямаше по какво да се ориентира. По скалните зъбери, които го обграждаха отвсякъде, непрекъснато духаше студен вятър.

Той се катереше по планински хребети и скални ридове, изкачваше се и слизаше, но не съзираше нищо друго, освен все по-далечни върхове, зад които се подаваха други планински вериги и така във всички посоки чак до хоризонта. И нито едно живо същество — ни бръмбарче, ни мравчица, нямаше ги дори и лешоядите, които иначе така търпеливо следват всеки обречен, докато се изчерпят силите му.

Нямаше съмнение, че се луташе из Мъртвите планини. Малцина бяха онези, чиито очи ги бяха виждали, и едва ли някой от тях се бе завърнал здрав и читав. Но в легендите на народа на Атрею се разказваше за тях. Той си спомняше един куплет от някаква стара песен:

За ловеца най-добре ще бъде някъде в блатата да погине, че отвъд, сред планините Мъртви, бездна безпросветна се раззинва, многолики Играмул там чака — дебнещо чудовище във мрака.

Дори и да знаеше в коя посока да върви, вече беше невъзможно да се върне. Твърде навътре бе навлязъл. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред. Ако се отнасяше само до него, той може би просто щеше да седне и спокойно да изчака смъртта в някоя скална пещера, както би направил всеки ловец от народа му, но той беше пратен на Голямо търсене и трябваше да открие спасение за Детската царица и света Фантазия. Не му беше позволено да се отказва.

Тъй че Атрею продължи да се изкачва и да слиза по планинските върхове, осъзнавайки от време на време, че дълго е ходил като насън и духът му неохотно се е върнал от приказните полета на виденията.

Бастиан се стресна. Часовникът на кулата удари един. За днес часовете бяха свършили.

Той се заслуша в шума и глъчката на децата, които се блъскаха пред вратите на класните стаи и по коридорите. По стълбището се чуваше тропот от много крака. После за кратко време от улицата долитаха викове. Накрая тишината изпълни училището.

Тази тишина обви душата на Бастиан като тягостно, тежко покривало, което сякаш искаше да го задуши. Отсега нататък работата ставаше сериозна.

Другите си отиваха вкъщи да обядват. И Бастиан беше гладен, беше му студено, макар да се бе наметнал с войнишките одеяла. Изведнъж загуби всякаква смелост. Неговият план му се стори напълно безумен и безсмислен. Прииска му се да се върне вкъщи, и то веднага, на минутата! Все още не беше късно. До този момент баща му едва ли бе забелязал нещо. Дори нямаше да има нужда да признава, че е избягал днес от училище. Естествено, все някой ден щеше да се разбере, но дотогава имаше време. А и тази работа с откраднатата книга? Да, и това ще трябва някой ден да си признае. В края на краищата баща му все някак

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату