безгранична злоба и жестокост, но в следващия момент му се наложи да промени впечатлението си — вече не откриваше в него нищо друго, освен непомрачено веселие.
— Хайде, стига толкова! — прозвуча гласът на джуджето в ухото му. — Няма да го разгадаеш. С всички е така, с мен — също. Цял живот го наблюдавам и не мога да го разбера. А сега другият!
И той завъртя едно от винтчетата. Картината премина през отвора на сводестата врата, зад която се бе ширнало празно поле, после Атрею съзря лявата колона — и там в същата поза бе седнал втори сфинкс. На лунната светлина грамадното му тяло блестеше странно, бледо, като че беше направено от разтопено сребро. И той сякаш втренчено се взираше в първия сфинкс, който също не сваляше очи от него.
— Това статуи ли са? — попита тихо Атрею, без да може да откъсне поглед от тях.
— О, не — отговори Енгивук и се закиска, — те са истински живи сфинксове — да знаеш само колко са живи! Засега видя достатъчно. Хайде да слизаме долу! Ще ти обясня всичко.
И той постави ръката си пред далекогледа така, че Атрею да не вижда повече. Те мълчаливо поеха по обратния път.
ШЕСТА ГЛАВА
Трите вълшебни врати
Енгивук и Атрею се върнаха в пещерата на джуджетата.
Фухур все още спеше дълбоко. Старата Ургъл бе изнесла междувременно масичката навън и я бе отрупала с какви ли не лакомства, нектари от горски плодове и сокове от растения. Освен това имаше малки чашки и каничка с ароматен, горещ билков чай. Две миниатюрни газени лампи, които горяха с масло, допълваха картината.
— Сядайте! — заповяда старата Ургъл. — Атрею трябва първо да похапне и да пийне, за да събере сили. Само лекарства не са достатъчни.
— Благодаря, вече се чувствам много добре — каза Атрею.
— Не ми противоречи! — изсъска Ургъл. — Докато си тук, ще правиш каквото ти се казва, разбра ли! Отровата в тялото ти е неутрализирана. Следователно вече не е нужно да бързаш, момчето ми. Имаш колкото щеш време, значи можеш да поостанеш!
— Не става дума само за мен — възрази Атрею. — Детската царица е на смъртно легло. В момента навярно всеки час е решаващ.
66
— Празни приказки! — изръмжа малката старица. — С бързане нищо не се постига. Седни! Яж! Пий! Хайде, докога ще чакам?
— По-добре е да се съгласиш с нея — прошепна Енгивук, — на това ме е научил животът с тази жена. Като си науми нещо, иди се оправяй. Освен това ние двамата имаме да обсъдим много неща.
И така, Атрею подви крака до миниатюрната масичка и започна да яде от лакомствата. При всяка глътка и при всяка хапка на него наистина му се струваше, че по жилите и мускулите му започват да текат чудодейни, сгряващи живителни сили. Едва сега той забеляза колко бе отпаднал.
— Откъде си взела всички тези хубави неща? — попита Атрею.
— Да, синчето ми — отвърна Ургъл, — трябва да обикалям много, много надалече, за да намеря билките и растенията, които ми трябват. Но той, тази дебела глава Енгивук, иска да живее точно тук заради великите си изследвания! А как идва яденето на масата, това не го интересува.
— Какво разбираш ти, жено, от туй, кое е важно и кое не? — отвърна Енгивук с достойнство. — Я си иди и ни остави да си поговорим!
Ургъл се оттегли, мърморейки, в малката пещера, където започна да трака с разни съдове.
— Остави я ти нея! — промълви Енгивук. — Добра старица е, само че от време на време все намира нещо да мрънка. Слушай, Атрею! Сега ще ти обясня някои неща за Южния оракул, които трябва да знаеш. Не е така просто да проникнеш до Уйулала. Даже е доста трудно. Нямам намерение да ти изнасям научен доклад. Може би ще е по-добре, ако ми задаваш въпроси. Лесно се увличам и затъвам в подробности. И така, питай!
— Добре, коя е тази Уйулала? — рече Атрею.
— По дяволите! — изръмжа Енгивук и го стрелна с ядосан поглед. — Ти питаш също така направо, както и мойта старица. Не можеш ли да захванеш с нещо друго?
Атрею помисли и после попита:
— Голямата врата в скалите, която ми показа… онази със сфинксовете… това входът ли е?
— Виж, така е по-добре! — отговори Енгивук. — Така ще свършим работа. Вратата в скалите е входът, но след нея има още две и едва зад третата живее Уйулала, ако за нея изобщо може да се каже, че живее някъде.
— Бил ли си някога при нея?
— Какви ги измисляш! — отвърна Енгивук, отново малко нервиран. — В края на краищата аз се занимавам с научна работа. Събрах всички сведения от онези, които успяваха да влязат вътре. Разбира се, в случай че се върнеха. Много важна работа! Не мога да си позволя да рискувам живота си, би могло да повлияе на работата ми.
— Разбирам — рече Атрею. — И какви са тия три врати?
Енгивук стана, скръсти ръце на гърба си и започна да ходи напред-назад, докато обясняваше:
— Първата се нарича Голямата врата на загадките. Втората се нарича Вратата на вълшебното огледало, а третата — Вратата без ключ…
— Странно — прекъсна го Атрею, — зад вратата в скалите, докъдето виждаха очите ми, се простираше само голо поле. Че къде са тези други врати?
— Тихо! — сгълча го Енгивук. — Ако постоянно ме прекъсваш, няма да мога нищо да ти обясня. Всичко е много сложно! Нещата стоят така: втората врата се появява едва след като си минал през първата, третата — едва когато оставиш втората зад гърба си, а Уйулала — чак когато преминеш през третата. Преди това няма и помен от тях. Просто ги няма, разбираш ли?
Атрею кимна, но предпочете да мълчи, за да не ядосва отново джуджето.
— Първата, Голямата врата на загадките, ти видя през далекогледа ми. Също и двата сфинкса. Тази врата, както се разбира от само себе си, винаги е отворена. Нали изобщо няма преграда. Въпреки това никой не може да мине през нея, освен… — На това място Енгивук повдигна миниатюрния си показалец нагоре. — Освен ако сфинксовете си затворят очите. И знаеш ли защо? Погледът на един сфинкс е нещо съвсем различно от погледа на всяко друго живо същество. Ние двамата, а и всички останали, възприемаме с погледа си различни неща. Ние виждаме света. А един сфинкс не вижда нищо, той в определен смисъл е сляп, но за сметка на това очите му излъчват нещо. И знаеш ли какво излъчва неговият поглед? Всички загадки на света. Затова двата сфинкса непрекъснато се гледат един друг. Защото погледа на един сфинкс може да издържи само сфинкс. А сега представи си какво ще се случи с някого, който просто се осмели да застане на мястото, където се кръстосват погледите им! Той ще се вкамени веднага и няма да може да се
мръдне никога вече, ако не разреши всички загадки на този свят. Е, ти ще откриеш следите на подобни нещастници, когато отидеш там.
— Но ти не каза ли — намеси се Атрею, — че понякога те затварят очите си? Не спят ли все пак понякога?
— Да спят? — Енгивук се разтърси от смях. — Олеле, майчице, един сфинкс не спи. Не, ей Богу, не. Ти
