— Изслушай ми сега словата, макар и непонятни за главата, в паметта си ти ги съхрани, че сетне, щом пак зазвъни за нас със час щастлив съдбата, да видят светлината на зората. Успехът на твойто начинание е последното ни упование. Запомни ти всеки мой куплет! Дано споходи те късмет! Известно време се чуваха само ридания, никакви думи, после изведнъж Атрею чу гласа съвсем отблизо, сякаш някой му шепнеше в ухото:
— Кой ли Детската царица с име ново пръв ще нарече, нито ти, ни аз, ни маг, ни жрица. Кой на помощ ще се притече? И спаси ли нас от ориста, нея от разрухата ще изцели. Само образи сме ние в повестта, такива все сме си били, безплътни сенки в приказна поема, не се прибавя нищо, ни отнема от цар, мъдрец или дете. Но има извън нас и други свят, за него няма край, бездействие, застой. От нашия по-щедър и богат за обитателите си е той. Те всички на Адам са синове, на Ева щерки са. Човешки род светът отколе ги зове. На словото те вдъхнаха живот. И осенени с дарбата изконна, да сподобяват другите със имена, те назоваха, възкачиха я на трона — царицата на детската страна. Ала защо ли хората не са били така отдавна във страната ни Фантазия, напълно ли са ни забравили, или за пътя спомен повече не пазят? И повече във нас не вярват те, не ги вълнуват нашите беди. Да бе дошло поне едно дете, би станало при нас като преди! Отблизо дочуе ли нашия глас, ще може отново във нас да повярва. За тях ще е близо, далеч е за нас, искрица надежда дори не се мярва. Далеч е Фантазия от техния свят, да го догонва не би и посмяла. Ще запомниш ли всичко, приятелю млад, всичко, изпято от мен, Уйулала? — Да, да — рече Атрею, съвсем объркан.
Той се стараеше да запомни онова, което чуваше, но нали не знаеше защо му е нужно, не можеше и да проумее за какво говори гласът. Чувстваше само, че е много, много важно, но монотонното пеене и напрежението да води разговора само в рими го приспиваше. Той промълви:
— Как искам! Как искам да се сетя по-скоро, но кажи ми тогава какво аз да сторя? Гласът му отговори:
— Това сам трябва да решиш, щом знаеш истината вече. Дойде моментът да вървиш, че времето на срещата изтече. Почти заспал, Атрею попита:
— Тръгваш ли си, накъде пътят ще те отведе? Сега отново се чу ридание и гласът постепенно започна да се отдалечава, като пееше:
— Разрухата е близко,
