Приказка без край

— Онзи от север се казва Лир, този от изток — Баурео, онзи от юг — Ширк, а този от запад — Майестрил — отвърна Фухур. — Но, кажи ми, Атрею, какво всъщност си ти? Малко момче или къс желязо, което не знае що е страх?

— Когато минах през Вратата на сфинксовете — отговори Атрею, — аз изгубих чувството си за страх. Освен това нося знака на Детската царица. Всички същества във Фантазия го признават. Защо не и Ветровете великани?

— О… о, и те ще го признаят! — извика Фухур. — Но са толкова глупави, че не ще можеш да ги възпреш да се бият един с друг. Ще видиш какво означава това.

Междувременно буреносните облаци се бяха събрали от всички страни и Атрею се озова в нещо като огромна фуния, голяма колкото кратер на вулкан, чиито стени започнаха да се въртят все по-бързо и по- бързо, така че отровножълтото, оловносивото, кървавочервеното и гарваново-черното се смесиха.

И той самият започна да се върти с Белия дракон в кръг, като сламка, увлечена от страшен вихър. Чак сега съгледа буреносните великани.

Те всъщност имаха само лица, защото ръцете и краката им се променяха тъй бързо и бяха толкова много — ставаха ту дълги, ту къси, ту стотици на брой, ту изобщо изчезваха, понякога се открояваха ясно, после потъваха като в мъгла, — а телата им така се бяха вплели едно в друго в това страшно хоро или в тази ожесточена борба, че беше напълно невъзможно да се разпознаят очертанията им. Лицата им също се променяха непрекъснато, веднъж се издуваха и ставаха дебели, после се удължаваха нагоре и встрани, но все пак си оставаха лица, които се различават едно от друго. Те отваряха широко уста и викаха, крещяха, виеха и се смееха един на друг. И май дори не забелязваха дракона и неговия ездач, защото в сравнение с тях той беше като комар.

Атрею се надигна, хвана златния амулет с дясната си ръка и извика колкото му глас държи:

— В името на Детската царица, млъкнете и ме изслушайте!

И се случи нещо невероятно!

Те млъкнаха, сякаш бяха онемели. Затвориха уста й осем великански очи се впериха в Златин. Дори и вихърът притихна. Настъпи мъртва тишина.

.Я ми кажете — извика Атрею, — къде са границите на Фантазия? Знаеш ли това, Лир?

— Не са на север — отвърна черното облачно лице.

— А ти, Баурео?

— Не са и на изток — отговори оловносивото облачно лице.

— Кажи ти, Ширк!

— И на юг няма никаква граница — рече отровножълтото облачно лице.

— Майестрил, ти знаеш ли нещо?

— Няма граница на запад — каза Огненочервеното облачно лице.

И тогава и четиримата произнесоха в един глас:

— Че кой си ти, който носиш знака на Детската царица, а не знаеш, че Фантазия няма граници?

Атрею замълча. Покрусата му нямаше край. Не беше помислял, че е възможно Фантазия да няма граници. Тогава всичко е било напразно.

Той почти не усети, че великаните отново почнаха да се бият. Пък и му беше все едно какво ще се случи. Но един вихър внезапно подхвърли дракона нагоре и момчето се хвана здраво за гривата му. Обгърнати от светкавици, двамата започнаха да кръжат с бясна скорост, после за малко не се удавиха в бушуващия наоколо порой. Внезапно бяха увлечени от огнен полъх, в който едва не изгоряха, но в следващия миг попаднаха сред градушка. Валяха не ледени топчета, а дълги като копия висулки. Под техните удари те пропаднаха надолу. И отново нещо ги засмука нагоре, подхвърли ти и започна да ги подмята в различни посоки. Ветровете великани се бореха един срещу друг за надмощие.

— Дръж се здраво! — изкрещя Фухур, когато един пристъп на вятъра го хвърли по гръб.

Но предупреждението закъсня — Атрею бе изпуснал гривата и полетя надолу. Той дълго пропада в бездната, докато накрая загуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, лежеше в рохкав пясък. Чуваше се плисък на вълни. Атрею повдигна глава и видя, че е изхвърлен на някакъв морски бряг. Беше мрачен, мъглив ден, но нямаше вятър. Морето беше спокойно и нищо не издаваше, че преди малко тук е бушувала битка между Ветровете великани. Или може би той бе попаднал на съвсем друго, далечно място? Плажът беше равен, никъде не се виждаха скали или дюни, само няколко изкривени дървета стърчаха сред изпаренията като големи ръце с дълги нокти.

Атрею се надигна. На няколко крачки от себе си видя червената мантия от бизонска вълна. Пропълзя до нея и я метна на раменете си. За свое голямо учудване установи, че тя вече почти не е влажна. Лежеше значи отдавна на това място.

Как бе попаднал тук? И защо не се бе удавил?

В него се събуди някакъв смътен спомен за ръце, които го бяха носили, и за странни пеещи гласове: „Горкото момче! Колко е хубаво! Дръжте го! Не го оставяйте да потъне!“

А може би е бил само плисъкът на вълните.

Или пък са били нимфите и водните духове? Вероятно са видели Сиянието и затова са го спасили.

Ръката му машинално посегна към амулета, но той не беше на мястото си! Верижката се бе изхлузила от врата му. Той бе загубил Сиянието.

— Фухур! — извика Атрею колкото му глас държи.

Той скочи на крака. Започна да вика и да тича ту в една, ту в друга посока.

— Фухур! Фухур! Къде си?

Не дойде никакъв отговор. Чуваше се само равномерното бавно плискане на вълните, които обливаха брега.

Кой знае накъде Ветровете великани бяха издухали Белия дракон! Може би Фухур търсеше малкия си господар на съвсем друго място, много далече оттук. Може би изобщо не беше жив.

Ето, че Атрею не беше нито ездач на дракон, нито пратеник на Детската царица, а само едно малко момче, при това останало без другар.

Часовникът на кулата удари шест.

Навън вече беше тъмно. Дъждът бе спрял. Цареше тишина. Бастиан впери очи в пламъчетата на свещите.

После потрепери, защото подът изскърца.

Струваше му се, че чува как някой диша. Той притаи дъх и се ослуша. С изключение на малкия ореол около свещите, грамадният таван беше изпълнен с тъмнина.

Не се ли чуваха тихи стъпки по стълбата? Не мръдна ли току-що дръжката на вратата?

Подът отново изскърца.

Ами ако на този таван има духове?…

— Ах, къде ти — промълви Бастиан полугласно. — Нали всички казват, че няма духове.

Но защо ли имаше толкова приказки за тях?

Може би всички, които казват, че няма духове, просто ги е страх да признаят, че има.

Атрею се уви хубаво в червената си мантия, защото му беше студено, и се отправи навътре към сушата. Пейзажът, доколкото изобщо можеше да се определи в мъглата, беше еднообразен. Равнинен и все един и същи, само дето между уродливите дървета постепенно се появиха храсталаци, и то такива, които повече приличаха на ръждясала ламарина, а и бяха също така твърди. Ако не внимаваше, човек лесно можеше да се нарани на тях.

След около час Атрею достигна до някакъв път, застлан с неравни каменни блокове, които имаха неправилна форма. Той реши да тръгне по него, защото все щеше да го отведе някъде, но за по-удобно вървеше отстрани в прахта вместо по неравния калдъръм. Пътят се виеше като змия наляво и надясно, без за това да имаше някаква определена причина, защото и тук нямаше нито хълмове, нито река. В тази