Приказка без край

Колко хубаво щеше да бъде, ако баща му сега го намереше и спасеше.

Но да се върне вкъщи — не, това не можеше да стори. По-добре беше да умре!

Той взе и останалите войнишки одеяла и се уви в тях като пашкул. Полека-лека се стопли.

ДЕВЕТА ГЛАВАПризрачният град

Из бушуващите вълни на морето ехтеше гласът на Фухур, мощен като звън на медна камбана:

— Атрею, къде си? Атрею!

Ветровете великани отдавна бяха престанали да се бият и с гръм и трясък се бяха разотишли. След време пак щяха да се съберат на това или друго място, за да продължат борбата си, както правеха от незапомнени времена. Те бяха забравили вече онова, което се бе случило, защото никога не помнеха нищо и не се интересуваха от друго, освен от собствената си неудържима сила. Белият дракон и малкият му ездач също бяха изчезнали отдавна от спомените им.

Когато Атрею се изхлузи от гърба му, Фухур първоначално се опита с всички сили да го догони и да го хване, докато падаше. Но една вихрушка го увлече нагоре и го отнесе много надалече. Когато се върна, Ветровете великани вече бушуваха другаде в морето. Фухур отчаяно се опита да открие отново мястото, където Атрею бе паднал във водата, но дори и за един Дракон на щастието не е по силите да открие във врящата пяна на разбунтувалото се море микроскопичната точица на подмятаното от водите тяло, а пък още по-малко удавник, потънал на дъното.

И все пак Фухур не искаше да се откаже. Той се издигна високо в небето, за да обхване с поглед по- голяма площ, после полетя ниско над вълните и почна да описва все по-широки и по-широки кръгове. При това не преставаше да вика Атрею, като се надяваше да зърне все някъде лицето му.

Той беше Дракон на щастието и нищо не можеше да разколебае убеждението му, че всичко все пак ще завърши добре. Фухур никога не се отказваше, независимо какво се е случило.

— Атрею! — звънтеше мощният му глас сред рева на вълните. — Атрею, къде си?

Атрею бродеше из потъналите в гробна тишина улици на един изоставен град. Гледката беше потискаща и зловеща. Май нямаше нито една ограда, която дори и с външния си вид да не създаваше впечатлението, че над нея е надвиснала опасност и тежко проклятие. Сякаш целият град се състоеше от призрачни замъци и къщи, из които витаеха духове. Над широките или тесни улици, които бяха също така криви и наклонени като всичко друго в тази страна, висяха страшни паяжини, а от мазетата и празните кладенци се разнасяше лоша миризма.

Първоначално Атрею прибягваше покрай оградите от ъгъл до ъгъл, за да не го видят, но скоро престана да се крие. Пусти бяха площадите и улиците, които изникваха пред него, а и в сградите нищо не помръдваше. Той влезе в няколко, но намери само прекатурени мебели, разкъсани пердета, изпочупени съдове и стъкла — навсякъде белези на опустошение и никъде жива душа. На една маса откри недоядена храна — чинии с някаква черна супа и един-два лепкави къшея, които може би бяха хляб. Той хапна и от двете. Бяха отвратителни на вкус, но Атрею беше много гладен. В известен смисъл му се струваше, че е добре, дето е попаднал на това място. Всичко тук беше тъкмо за такъв като него — за когото няма вече никаква надежда.

Бастиан почувства, че премалява от глад.

Един Господ знае защо именно сега, в толкова неподходящ момент се сети за щрудела с ябълки на госпожица Ана. Нямаше по-хубав от него на света.

Госпожица Ана идваше три пъти седмично у тях, за да пише на машина писмата на баща му и да свърши домакинската работа. В повечето Случаи тя сготвяше и правеше някакъв сладкиш. Имаше набито тяло, безгрижно говореше на висок глас и се смееше. Баща му се държеше вежливо с нея, но обикновено не проронваше нито дума. Тя много рядко успяваше да го накара леко да се усмихне. Когато беше у тях, жилището им сякаш светваше.

Макар да не бе омъжена, госпожица Ана имаше малка дъщеричка. Момиченцето се казваше Криста, беше три години по-малко от Бастиан и имаше прекрасни руси коси. По-рано госпожица Ана почти винаги водеше дъщеричката си. Криста беше много срамежлива. Докато Бастиан й разказваше часове наред приказките си, тя седеше мълчаливо и го слушаше с широко отворени очи. Възхищаваше му се и той много я обичаше.

Но преди година госпожица Ана изпрати дъщеричката си в един пансион на село и сега те почти не се виждаха.

Бастиан доста й се разсърди. Неубедителни му се струваха всички нейни обяснения, че така било по-добре за Криста.

Но на нейния щрудел с ябълки въпреки това никога не можеше да устои.

Той с безпокойство се питаше колко дълго може да издържи човек, без да яде. Три дни? Или два? А може би още след двадесет и четири часа идват първите халюцинации? Бастиан преброи на пръсти откога е тук. Бяха минали вече десет часа, а може би и малко повече. Да си беше запазил поне сандвича или най-малкото ябълката!

Под трептящата светлина на свещите стъклените очи на лисицата, кукумявката и грамадния скален орел изглеждаха почти като живи. Големите им сенки мърдаха по стените и тавана.

Часовникът на кулата удари седем пъти.

Атрею отново излезе на улицата и започна да броди безцелно из града. Стори му се много голям. Мина през махали, в които къщите бяха толкова малки и схлупени, че той спокойно стигаше стрехите на покривите, и квартали, в които имаше четириетажни палати с фасади, украсени със статуи. Обаче всички тези статуи изобразяваха скелети или демони, които се взираха с разкривените си лица надолу към самотния странник.

Но изведнъж той замръзна на мястото си като прикован.

Някъде съвсем наблизо отекна хриплив, дрезгав вой, който звучеше толкова отчаяно и безутешно, че прониза сърцето на Атрею. В тези жални звуци се бе събрала цялата самота и обреченост на творенията на мрака. Те сякаш нямаха край, връщаха се като ехо от стените на все по-отдалечени сгради, докато накрая прозвучаха като рев на глутница грамадни вълци, пръснати около целия град.

Атрею тръгна по посока на виенето, което започна да става все по-тихо и по-тихо и накрая замря в дрезгави хрипове. Наложи се обаче да търси известно време. Той свърна в един безистен, озова се в тясно мрачно дворче, влезе през сводеста порта и накрая попадна в заден двор, който беше влажен и мръсен. Там, завързан с верига пред една дупка в стената, лежеше грамаден върколак, полумъртъв от глад. Ребрата му се брояха под сплъстената козина, прешлените на гръбнака му стърчаха като зъбци на бичкия, а от полуотворената уста езикът му висеше чак до земята.

Атрею се приближи тихо до него. Когато го забеляза, върколакът рязко вдигна грамадната си глава. В очите му мъждукаше зелена светлина.

Известно време двамата се гледаха един друг, без да кажат дума или да издадат някакъв звук. Накрая върколакът нададе тих, но навяващ ужас рев.

— Върви си! Остави ме спокойно да умра!

Атрею не помръдна и му отговори също така тихо:

— Чух твоя вик, затова дойдох.

Главата на върколака отново клюмна.

— Никого не съм викал — изръмжа той, — сам оплаквам края си.

— Ти кой си? — попита Атрею и пристъпи още една крачка напред.

— Аз съм Гморк, върколакът.

— Защо са те вързали тук с тази верига?

— Забравиха ме, като тръгнаха.

— Кой те е забравил?