местност всичко май беше криво.
Атрею не бе вървял дълго, когато от далечината се разнесе странен тропот, който постепенно се приближаваше. Наподобяваше приглушени удари на тъпан, а в промеждутъците се чуваха пискливи звуци като от малка свирка или звънчета. Той се скри зад един храст край пътя и зачака.
Странната музика бавно се приближаваше и накрая от мъглата изплуваха първите фигури. Те очевидно танцуваха, но това не бяха весели и грациозни танци, а някакви крайно причудливи движения — те подскачаха, търкаляха се по земята, пълзяха на четири крака, изправяха се и се държаха като луди. При това се чуваха само приглушените бавни удари на тъпана и писукането на свирките, скимтенето и пъхтенето на много гърла.
Идваха все нови и нови — върволица, която нямаше край. Атрею видя лицата на танцьорите. Бяха пепеливосиви и облени в пот, но очите им горяха с див, трескав блясък. Някои шибаха сами себе си с камшици.
„Сигурно са луди“ — помисли си Атрею и студени тръпки го полазиха по гърба.
Между другото той установи, че по-голямата част от шествието се състои от таласъми, духове и призраци. Срещаха се също така вампири и не малко вещици, стари, с големи гърбици и кози бради, а имаше и млади, които бяха красиви, но злобни. Очевидно Атрею бе попаднал в една от частите на Фантазия, която беше населена с творенията на мрака. Ако Златин беше все още при него, той, без да се колебае, щеше да излезе да ги пита какво става тук. Сега обаче предпочете да изчака в скривалището си, докато отмине това чудато шествие и в мъглата изчезнат и последните, които кретаха и куцукаха подир другите.
Едва след това той посмя отново да излезе на пътя и проследи с поглед призрачната върволица. Да тръгне ли след тях или не? Не можеше да вземе решение. Всъщност той изобщо не знаеше дали все още трябва, дали може да направи нещо.
За пръв път почувства осезаемо колко му липсва амулетът на Детската царица и колко е безпомощен без него. Нещата не се свеждаха само до закрилата, която му гарантираше Съкровището — и без това сам трябваше да се справя с всички мъки и лишения, с всички страхове и със самотата, но докато носеше знака, никога не се колебаеше какво трябва да направи. Той като тайнствен компас насочваше волята и решенията му по правилния път. Сега обаче беше съвсем друго, нямаше я вече онази скрита сила, която го ръководеше.
И само за да не остане да стои като вцепенен, той си заповяда да последва призрачното шествие, чиито приглушени удари на тъпан все още се чуваха в далечината.
Докато бързаше през мъглата, внимавайки винаги да е на достатъчно разстояние от последните, той се опита да си изясни положението, в което се намира.
Защо, ах, защо не се бе вслушал в думите на Фухур, когато го посъветва веднага да тръгнат към Детската царица? Той щеше да й предаде посланието на Уйулала и да й върне Сиянието. Без Златин и без Фухур той не можеше вече да се добере до Детската царица. А тя ще го чака до последния си дъх, ще се надява, че той ще се върне, ще вярва, че ще донесе спасение на Фантазия, но напразно.
Това беше достатъчно лошо, но още по-лошо беше онова, което бе научил от Ветровете великани — че Фантазия няма граници. Щом е невъзможно да напуснеш Фантазия, тогава е невъзможно и да извикаш на помощ някой представител на човешкия род извън пределите й. Точно защото Фантазия беше безкрайна, нейният край беше неизбежен!
Докато продължаваше да се препъва по неравния паваж сред талази от мъгла, той още веднъж чу в спомените си кроткия глас на Уйулала. Една малка искрица надежда просветна в сърцето му.
По-рано във Фантазия често са идвали хора, за да назоват и възкачат на трона Детската царица — нали така се пееше в песента. Следователно все пак има някакъв път от единия в другия свят!
Такива бяха думите на Уйулала. Само че хората бяха забравили този път. Но не можеше ли поне един- едничък да си го спомни?
Че за него самия нямаше вече никаква надежда, това не го интересуваше. Важното беше някой представител на човешкия род да чуе вика на Фантазия за помощ и да дойде, както винаги бе ставало. А може би, може би някой вече е тръгнал и е на път!
Глухите удари на тъпана и острото подсвиркване бяха заглъхнали и без да забележи, Атрею бе отишъл толкова близо до шествието, че едва не застигна последните. Той беше бос и стъпваше безшумно, но не това беше причината тези създания изобщо да не го забележат. Дори да тропаше с подковани ботуши и да крещеше силно, никой нямаше да му обърне внимание.
Създанията не образуваха вече шествие, а се бяха разпръснали по едно поле, цялото в сива трева и кал. Някои се клатушкаха леко напред-назад, други стояха или клечаха неподвижно, но очите на всички излъчваха трескавия блясък на заслепението и бяха отправени в една и съща посока.
Сега и Атрею видя в какво са втренчили поглед, изпаднали в някакъв ужасен унес — от другата страна на полето беше Нищото.
Гледката беше същата, каквато Атрею бе виждал и преди — при дървесните духове в гората, в равнината, където се намираха вълшебните врати на Южния оракул, или на гърба на Фухур, докато летяха на голяма височина — но до този момент беше виждал Нищото все отдалеко. Сега обаче той се сблъска с него съвсем отблизо, без да е подготвен за срещата. Нищото се простираше върху цялата местност, то беше огромно и макар и бавно, неудържимо настъпваше.
Атрею забеляза, че призрачните създания по полето започнаха да треперят, че краката и ръцете им се сгърчиха и те зяпнаха, сякаш искаха да крещят или да се смеят, но наоколо цареше мъртвешка тишина. После всички вкупом се втурнаха към Нищото и търкаляйки се, летейки и подскачайки, подобно на изсъхнали листа, увлечени от внезапен пристъп на вятъра, потънаха в него.
Тъкмо и последният от тази призрачна дружина бе изчезнал безследно, без да гъкне дори, когато Атрею с ужас забеляза, че и собственото му тяло, тласкано сякаш от някого, малко по малко пристъпва към Нищото. Бе започнало да го обзема някакво неимоверно желание също да се втурне към него. Той напрегна цялата си воля и му се противопостави. Наложи си да спре. Бавно, съвсем бавно успя да се обърне и крачка по крачка, борейки се сякаш с някакво невидимо и могъщо водно течение, тръгна назад. Силата, която го дърпаше, намаля и Атрею се затича, побягна колкото му държат краката по неравния паваж. Той се подхлъзна, падна, бързо се съвзе и продължи да бяга, без изобщо да мисли къде го води този път, губещ се в мъглата.
Непрекъснато следваше безсмислените му завои и спря чак когато от мъглата пред него изплува висока, черна като катран крепостна стена. В сивото небе зад нея стърчаха няколко наклонени кули. Дебелите дървени крила на градската порта бяха прогнили и разкъртени и висяха накриво на ръждивите си панти.
Атрею влезе.
