Той можеше да им помогне, а и те на него. Това щеше да е спасението за всички.

ОСМА ГЛАВА

Страната от кол и въже

Зеленокожото момче Атрею продължаваше своето пътуване из небесната шир. Червената мантия се диплеше зад гърба му. Кичурът синкавочерна коса, прихванат с кожени връзки, се вееше на вятъра. Фухур, белият Дракон на щастието, се плъзгаше бавно и равномерно с вълнообразни движения през изпъстреното с облачета небе.

Ту нагоре, ту, надолу, и пак нагоре и надолу, нагоре и надолу…

Откога ли бяха на път? Дни и нощи и пак дни и нощи — Атрею вече не знаеше колко време е минало. Драконът можеше да лети и когато спи, тъй че те пореха въздуха напред и все напред. От време на време Атрею задрямваше, вкопчил се здраво в бялата грива на дракона. Но това беше лек и неспокоен сън. И след време, дори и когато беше буден, всичко му беше мътно като насън.

Долу, в глъбините, се редуваха като сенки планини, земи и морета, острови и реки… Атрею вече и не внимаваше откъде минават. Не подканваше дракона да бърза, както правеше в началото, когато тръгнаха от Южния оракул. Тогава той все още беше нетърпелив, защото смяташе, че върху гърба на Дракона на щастието няма да е особено трудно да достигне пределите на Фантазия… а после и Другото царство — това, в което живееха хората.

Той не знаеше колко голяма е Фантазия.

Ето, че сега се бореше с ужасната умора, която искаше да го надвие. Тъмните му очи, иначе зорки като на млад орел, вече не виждаха далечината. От време на време Атрею мобилизираше цялата си воля, надигаше глава и оглеждаше околността. Но скоро главата му пак клюмваше и той гледаше втренчено пред себе си към дългото гъвкаво тяло на дракона, чиито люспи със седефен цвят блещукаха в розово и бяло. Фухур също беше изтощен. Дори и неговите сили, които по-рано сякаш нямаха край, сега постепенно се изчерпваха.

По време на този дълъг полет те неведнъж съзираха под себе си онези петна върху повърхността на Фантазия, където се разпростираше Нищото, и като ги гледаха, изпитваха чувството, че са ослепели. Много от петната изглеждаха от тази височина сравнително малки, но вече имаше и други, които достигаха чак до хоризонта. Обзети от ужас, Драконът на щастието и ездачът му се отклоняваха от пътя си и поемаха в друга посока, за да не гледат тази ужасна картина. Но странно, и най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря. И тъй като местата на унищожението не ставаха по-малко, а се множаха все повече и повече, Фухур и Атрею постепенно свикнаха с тях — или по-скоро ги обхвана нещо като равнодушие. Те почти не им обръщаха внимание.

Не бяха разговаряли отдавна, когато Фухур ненадейно се обади със звънкия си глас:

— Атрею, мой малки господарю, спиш ли?

— Не — рече Атрею, макар в действителност да бе сънувал лош сън. — Какво има, Фухур?

— Питам се дали няма да е по-умно да се върнем.

— Да се върнем? Къде?

— В Кулата от слонова кост, при Детската царица.

— Искаш да кажеш да отидем при нея, без да сме свършили работа?

— Е, така не бих го нарекъл, Атрею. Че каква беше твоята задача?

— Трябваше да разбера коя е причината за болестта, от която линее Детската царица, и какъв лек има за нея.

— Но не е твоя задача — прекъснато Фухур — сам да занесеш лекарството.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би правим голяма грешка, като се опитваме да прекрачим пределите на Фантазия, за да търсим представител на човешкия род.

— Не разбирам какво имаш предвид, Фухур. Обясни ми по-точно.

— Детската царица е на смъртно легло — каза драконът, — защото се нуждае от ново име. Тази тайна ти издаде прастарата Морла. Но това могат да направят само хората от Другия свят. Туй ти довери Уйулала. С това твоята задача е изпълнена и на мен ми се струва, че трябва веднага да докладваш за всичко на Детската царица.

— Но с какво ще й помогна — извика Атрею, — ако само й съобщя тези неща, а не заведа с мен някой човек, който да я спаси?

— Откъде можеш да знаеш ти това? — отвърна Фухур. — Тя е в състояние да направи много повече от теб и мен. Може би за нея е лесно да извика някой представител на човешкия род. Може би тя притежава средства и начини, които са непознати на теб и мен, и на всички други жители на Фантазия. Но за да го направи, тя трябва да знае това, което сега знаеш ти. Приеми, че е така. Тогава ще е не само безсмислено да търсим на своя глава някой човек, за да го заведем при нея, но дори е възможно тя да умре, а ние да продължаваме да търсим, след като сме могли да я спасим, ако сме отишли веднага при нея.

Атрею мълчеше. Онова, което каза драконът, несъмнено беше вярно. Можеше да е така, но можеше да е и другояче. Напълно възможно беше, когато се върне с известието, тя да му каже: „Каква полза от всичко това? Ако бе довел спасителя, щях да бъда излекувана. Но сега е вече твърде късно да те пращам още веднъж за него.“

Не знаеше какво да прави. А беше изморен, твърде изморен, за да вземе някакво решение.

— Знаеш ли, Фухур — каза тихо, но драконът го чуваше добре, — може да си прав, а може и да не си. Нека продължим да летим още малко. И ако не стигнем до някаква граница, ще се върнем.

— Какво разбираш под „малко“? — попита драконът.

— Няколко часа, какво пък, още един час — промърмори Атрею.

— Добре, значи още един час — отговори Фухур.

Но този час беше фатален.

Двамата не бяха забелязали, че на север небето е почерняло от облаци. На запад, където беше слънцето, то бе заприличало на жарава, а по хоризонта се стелеха злокобни ивици, наподобяващи кървави водорасли. Бурята напираше от изток като стена от сиво олово. Пред нея пълзяха, подобни на вадички разлято синьо мастило, разнищените краища на облаците. От юг настъпваха кълба отровножълти пари, прорязани от проблясващите светкавици.

— Изглежда, че ще ни застигне буря — рече Фухур.

Атрею се огледа на всички страни.

— Да, времето не вещае нищо добро — съгласи се той. — Но въпреки това трябва да продължим.

— По-разумно ще е да се скрием някъде — отвърна Фухур. — Ако е това, което предполагам, работата няма да е никак приятна.

— А какво предполагаш? — попита Атрею.

— Че са четиримата Ветрове великани, които пак ще мерят силите си — поясни Фухур. — Те винаги се карат кой от тях е най-силен, за да властва над другите. За тях това е нещо като игра, защото нищо не може да им се случи, но тежко и горко на онзи, който попадне помежду им, докато спорят. Той обикновено става на пух и прах.

— Не можеш ли да се издигнеш по-нависоко? — попита Атрею.

— Искаш да кажеш, където няма да ни стигнат? Не, толкова високо не мога да полетя. А под нас, доколкото виждам, е само вода, някакво огромно море. Не виждам място, където бихме могли да се скрием.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да ги изчакаме — отсече Атрею. — Аз и без това искам да ги питам нещо.

— Какво искаш? — възкликна драконът и подскочи във въздуха.

— Ако те са четиримата Ветрове великани — поясни Атрею, — не може да не познават всички краища на Фантазия. Никой не би могъл да ни каже по-добре къде се намират границите й.

— О, небеса! — извика драконът. — И ти смяташ, че можеш да си поговориш с тях ей така?

— Какви са техните имена? — поинтересува се Атрею.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату