която имаше много лакомства и малка каничка билков чай.
Фухур така се изтегна в малката долинка между скалите, че грамадната му глава легна до Атрею и той можеше да чува всичко.
— Представете си само — извика той, — моят приятел и господар си мисли, че го е нямало само една нощ.
— А нима не е така? — попита Атрею.
— Седем дни и седем нощи минаха оттогава — каза Фухур. — Я погледни тук, почти всичките ми рани заздравяха!
Едва сега Атрею забеляза, че и неговата рана е оздравяла. Превръзката от билки бе паднала. Той се учуди:
— Как е възможно? Аз преминах през трите вълшебни врати, говорих с Уйулала, после потънах в сън… но толкова дълго не може да съм спал.
— Сигурно там, вътре — каза Енгивук, — пространството и времето имат други измерения. И въпреки това никой досега не е оставал толкова дълго в оракула, колкото ти! Какво се случи? Говори най-сетне!
— Първо бих искал да узная какво е станало тук — отвърна Атрею.
— Нали сам виждаш — каза Енгивук, — избеляват всички цветове, всичко става все по-нереално. Голямата врата на загадките вече я няма. Изглежда, че и тук настъпва унищожението.
— А сфинксовете? — поинтересува се Атрею. — Къде отидоха те? Да не са отлетели! Не видяхте ли какво стана с тях?
— Нищо не сме видели изръмжа Енгивук, — надявах се, че ти ще можеш да ни кажеш нещо по този въпрос. Внезапно установихме, че сводът в скалите се е срутил, но никой от нас не бе нито чул, нито видял как е станало! Аз дори отидох там и изследвах развалините. И знаещ ли какво се оказа? Местата, където се бе пречупила скалата, имаха такъв вид, сякаш са си били там от памтивека, дори бяха обрасли със сив мъх, ще рече човек, че Голямата врата на загадките изобщо не е съществувала.
— И все пак я имаше — каза тихо Атрею, — защото аз преминах през нея, през Вратата с вълшебното огледало също, а накрая и през Вратата без ключ.
Едва сега Атрею разказа всичко, което му се бе случило. Той си припомняше без усилие всяка подробност.
Енгивук, който в началото с непрекъснати въпроси го караше да описва нещата по-подробно, по време на разказа му ставаше все по-неразговорлив. А когато накрая Атрею повтори почти дума по дума, какво му е доверила Уйулала, съвсем млъкна. Малкото му набръчкано личице помръкна.
— Сега вече знаеш тайната — приключи Атрею разказа си. — Нали искаше да я узнаеш на всяка цена? Уйулала е същество, което има само глас. Не можеш да я видиш, а само да я чуеш. Тя е там, където звучи.
Енгивук помълча известно време, после промълви с прегракнал глас:
— Искаш да кажеш, че тя беше там.
— Да — отвърна Атрею. — Според собствените й думи аз съм бил последният, с когото е говорила.
По набръчканите бузи на Енгивук се търкулиха две малки сълзи.
— На вятъра! — изстена той с дрезгав глас. — Целият ми труд, всичките ми изследвания, дългогодишните ми наблюдения — всичко отиде на вятъра! Най-сетне ми донасят и последното камъче, необходимо, за да завърша сградата на моите научни търсения, да напиша и последната глава, и точно тогава всичко се оказва напълно безпредметно, съвсем излишно, не може да послужи никому, не струва и пукната пара, никого не интересува, защото онова, за което е ставало дума, вече не съществува! Свършено! Край на представлението!
Той се разтърси в ридания, сякаш се бе задавил от кашлица. Старата Ургъл го погледна съчувствено, погали го по голата главица и избоботи:
— Бедни ми, стари Енгивук! Бедни ми, стари Енгивук! Не го вземай толкова надълбоко! Ще си намериш нещо друго.
— Жено — изсъска Енгивук със святкащи очи, — това, което виждаш пред себе си, не е един беден и стар човек, а един нещастник!
И както предишния път, той се втурна в пещерата и после се чу как вратата се тръшна. Ургъл поклати, пъшкайки, глава и измърмори:
— Не искаше да каже това, добър старец е, но за съжаление съвсем пощуря!
Когато свършиха да се хранят, Ургъл стана и каза:
— Сега ще събера багажа. Не е много онова, което можем да вземем със себе си, но все ще се намери нещичко. Да, трябва да се заловя за това!
— Нима ще отидете някъде другаде? — попита Атрею.
Ургъл кимна жално.
— Не ни остава нищо друго. Там, където върлува унищожението, нищо не никне. А и моят старец няма какво да го задържи вече тук. Ще трябва да видим какво да правим в бъдеще. Все някак ще се оправим. А вие? Какво смятате да правите?
— Аз трябва да изпълня онова, което ми каза Уйулала — отвърна Атрею. — Трябва да се опитам да намеря някой представител на човешкия род и да го заведа при Детската царица, за да получи тя ново име.
— А къде ще го търсиш този представител на човешкия род? — попита Ургъл.
— И аз самият не знам — рече Атрею, — във всеки случай извън пределите на Фантазия.
— Все ще се справим — чу се звънливият глас на Фухур. — Аз ще те нося. Ще видиш, че ще успеем!
— Е, тогава хайде да ви няма! — избъбри Ургъл.
— Бихме могли да ви вземем с нас донякъде — предложи Атрею.
— Само това ми липсваше! — отвърна Ургъл. — Никога през живота си няма да се понеса из въздуха. Порядъчните джуджета всякога са стъпвали здраво на земята. Освен това не бива да се бавите заради нас. Сега вие двамата имате по-важна работа… в името на всички ни.
— Но аз искам да ви се отблагодаря — рече Атрею.
— Туй ще направиш най-добре — изръмжа Ургъл, — като не губиш излишно време за празни приказки, а веднага тръгнеш!
— Тя е права — обади се Фухур, — ела, Атрею!
Атрею се хвърли върху гърба на Дракона на щастието. Обърна се още веднъж към дребничката стара Ургъл и извика:
— Довиждане!
Но тя вече беше в пещерата да събира багажа.
Когато след няколко часа излязоха с Енгивук навън, всеки от тях носеше на гърба си по един препълнен кош и двамата отново ожесточено се караха. Така и се отдалечиха, клатушкайки се на късите си криви крачета, без дори да се обърнат.
Между другото по-късно Енгивук стана много прочут — най-прочутото джудже в рода си, но не с научните си изследвания. Това обаче е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
По същото време, когато двамата заселници се отправиха на път, Атрею пореше върху гърба на Фухур небето на Фантазия и беше вече много, много далече от тях.
