Приказка без край

можеш да избягаш.

Изкривената уста на Гморк стана още по-зловеща, Атрею се поколеба за секунда и после прошепна:

— Кажи ми тайната! Какво ще бъда там?

Гморк отново дълго мълча. Гърдите му хъркаха, дишаше на пресекулки. Съвсем внезапно се изправи обаче на предните си лапи така, че Атрею трябваше да го гледа от долу на горе. Едва сега пролича колко е грамаден и страшен. Когато продължи да говори, гласът му хъхреше:

— Виждал ли си Нищото, момчето ми?

— Да, много пъти.

— Как изглежда?

— Сякаш си сляп.

— Ами да… А когато попаднете в него, то се полепва по вас и вие се превръщате в заразна болест, от която хората ослепяват и вече не могат да различат илюзията от действителността. Знаеш ли как ви наричат там?

— Не — прошепна Атрею.

— Лъжи! — излая Гморк.

Атрею поклати глава. Устните му бяха станали бели като на мъртвец.

— Как е възможно?

Гморк се наслаждаваше на уплахата на Атрею. Разговорът видимо го съживи. След малко той продължи:

— Питаш ме какво ще бъдеш там? Ами какво си тук? Какво представлявате всъщност вие, жителите на Фантазия? Съновидения сте вие, измислици на царството на поезията, образи от една приказка без край! Нима се смяташ за нещо реално, момчето ми? Е, добре, тук, в твоя свят, си такъв. Но щом преминеш през Нищото, ти няма да бъдеш вече това. Тогава ще станеш неузнаваем. Тогава ще бъдеш в друг свят. Там вече не приличате на себе си. Вие носите илюзии и заслепение в света на хората. Я познай, момчето ми, в какво ще се превърнат всички жители на този град на призраците, които скочиха в Нищото?

— Не знам — отговори едва-едва Атрею.

— Те ще се превърнат в безумни идеи в главите на хората, ще събуждат страх там, където в действителност хората няма от какво да се боят, ще ги карат да ламтят за неща, които ги обричат на гибел, ще им насаждат съмнения там, където няма причина за съмнения.

— Всички ли ще станем такива? — попита Атрею ужасен.

— Не — отвърна Гморк. — Има много разновидности на лудост и заслепение в зависимост от това, какви сте били тук — красиви или грозни, глупави или умни, вие ще се превърнете там в хубави или грозни, глупави или умни лъжи.

— А аз? — поинтересува се Атрею. — Какъв ще стана аз?

Гморк се ухили.

— Няма да ти кажа това, момчето ми. Сам ще видиш. Или по-скоро няма да видиш, защото няма да си същият.

Атрею мълчеше и гледаше върколака с широко отворени очи.

Гморк продължи:

— Затова хората мразят и се страхуват от Фантазия и от всичко, което идва от нея. Те искат да я унищожат, а не знаят, че с това само увеличават потока от лъжи, който непрекъснато се излива върху света им, този поток от променените вече до неузнаваемост жители на Фантазия, принудени да водят там привидното съществуване на живи трупове и да тровят човешките души с миризмата си на плесен. Но те не знаят това. Смешно, нали?

— Нима няма никой — попита тихо Атрею, — който да не ни мрази и да не се страхува от нас?

— Поне аз не познавам никого — каза Гморк, — а и в това няма нищо чудно, защото самите вие правите там всичко възможно, за да накарате хората да повярват, че Фантазия не съществува.

— Че не съществува Фантазия ли? — повтори Атрею слисан.

— Точно така, момчето ми — отговори Гморк, — това дори е най-важното. Не смяташ ли? Само когато те повярват, че Фантазия не съществува, само тогава няма да им хрумва да идват при вас, а от това зависи всичко, защото, ако не познават истинския ви облик, с тях можеш да си правиш каквото щеш.

— Какво по-точно?

— Каквото щеш. Имаш власт над тях. А нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата. Защото човекът, момчето ми, живее от представите си. А тях можеш да ги насочваш. Тази власт е единственото, което има смисъл в живота. Затова и аз бях с властта и за да се възползвам от нея, й служех, макар и по-другояче от теб и тебеподобните.

— Аз не искам да имам нищо общо с това! — възрази Атрею.

— Не се сили, глупчо — изръмжа вълколакът, — когато ти дойде редът да скочиш в Нищото, също ще се превърнеш в безличен, слабохарактерен слуга на властта. Кой знае за какво ще й служиш и ти. Може би с твоя помощ ще карат хората да купуват онова, което не им трябва, или да мразят онова, което не познават, да вярват, за да се подчиняват, или да се съмняват в онова, което може да ги спаси. В човешкия свят с вас, малките фантазийци, се трупат големи печалби, разпалват се войни, основават се империи…

Гморк гледа известно време момчето с полузатворени очи, после добави:

— Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата. Може би ти ще помагаш именно на тях.

Атрею стоеше с наведена глава.

Сега вече знаеше защо във Фантазия не идват нови хора и защо никога вече няма да дойде Никой, който да даде на Детската царица ново име. И колкото повече унищожението завладяваше Фантазия, толкова повече светът на хората щеше да затъва в лъжи, а именно с това непрестанно намаляваше възможността да дойде представител на човешкия род. Един омагьосан кръг, от който просто не можеш да се откопчиш. Атрею знаеше вече всичко.

Но сега го знаеше и друг — Бастиан Балтазар Букс.

На него му бе станало ясно, че болестта е обхванала не само Фантазия, но и света на хората. Тези неща бяха свързани едно с друго. Всъщност той го бе почувствал отдавна, без да може да си обясни защо е така. Никога не можеше да се примири, че животът трябва да бъде толкова сив и безличен, ей така, без тайни и чудеса, както твърдят всички хора, които казват: „Такъв е животът!“

Но сега разбираше и друго — че трябва да отиде във Фантазия, за да излекува и двата свята.

А че нито един човек не знаеше вече пътя за натам, това се дължеше именно на лъжите и погрешните представи, които поради унищожението на Фантазия проникваха в техния свят и заслепяваха хората.

Ужасен и засрамен, Бастиан се сети за собствените си лъжи. В случая даже не броеше измислените приказки, които бе разказвал. Те бяха нещо друго, но на няколко пъти той бе лъгал съвсем съзнателно и преднамерено — понякога от страх, понякога за да получи онова, което на всяка цена искаше да има, а понякога само за да си придаде важност. Кои ли творения на Фантазия бе унищожил, бе направил неузнаваеми и бе използвал за користните си цели? Той се опита да си представи какъв ли е бил истинският им образ, но не успя. Може би точно защото бе лъгал.

Едно във всеки случай беше ясно — и той бе допринесъл за нещастията, сполетели Фантазия. И на него му се искаше да направи нещо, за да поправи стореното зло. Длъжен беше пред Атрею, който беше готов на всичко, само и само да го заведе при тях. Не можеше и не искаше да го разочарова. Трябваше да намери пътя.

Часовникът на кулата удари осем.

Върколакът не бе изпускал нито за секунда Атрею от очи.

— Е, сега знаеш как можеш да стигнеш в света на хората — каза той, — все още ли ти се иска, момчето ми?