Приказка без край

чувстваш сляп.

Ако можеше да решава по своя воля, тук вероятно Фухур щеше да се върне назад. Но тайнствената сила на Съкровището го заставяше да лети по-нататък. И той скоро разбра каква е причината, защото сред безкрайното Нищо внезапно откри малко островче, което все още се държеше, едно островче от къщи с остри покриви и наклонени кули. Фухур предполагаше кого ще намери там и сега не само всемогъщата воля, която му се предаваше от амулета, а и собствената му го караха да лети към тази цел. В мрачния заден двор, където Атрею лежеше до мъртвия върколак, беше вече почти тъмно. Сивкавият здрач, стелещ се, в тясната четириъгълна дупка, образувана от къщите, едва позволяваше да се различи светлото тяло на момчето от черната козина на чудовището. И колкото по-тъмно ставаше, толкова повече те се сливаха един с друг.

Атрею отдавна се бе отказал от мисълта, че може да се освободи от сграбчилите го като клещи челюсти на върколака. Изпаднал беше в унес и отново виждаше пред себе си пурпурния бизон и Тревното море. От време на време викаше другите деца, с които бе ходил на лов. Те сигурно бяха станали вече истински ловци. Ала никой не отговаряше. Само огромният бизон стоеше, без да помръдне, насреща му и го гледаше. Атрею повика и своето конче Артакс. То обаче също не дойде, не долетя и звучното му цвилене. Накрая потърси Детската царица, но пак напразно. Ето че нямаше да може нищо да й обясни. Не бе станал ловец, вече не беше и пратеник, беше Никой.

Атрею се бе предал.

После усети и нещо друго — Нищото! Изглежда, беше много близо. Той отново почувства страшната му притегателна сила, чак свят му се зави. Изправи се и стенейки, започна да дърпа крака си, но зъбите не го пускаха.

И в случая това беше късметът му. Защото, ако зъбите на Гморк не го държаха тъй здраво, Фухур въпреки всичко щеше да дойде твърде късно.

Изведнъж Атрею чу от небето над себе си звънливия глас на Дракона на щастието:

— Атрею! Тук ли си, Атрею?

— Фухур! — извика Атрею. След това сложи пред устата двете си ръце като фуния и изкрещя нагоре: — Тук съм, Фухур! Фухур! Помогни ми! Тук съм!

И продължи все така да крещи.

После видя как бялото, виещо се като пламък тяло на Фухур се приближава, просичайки подобно светкавица малкото гаснещо късче небе, първоначално много далече и високо горе, после значително по- близо. Атрею крещеше ли, крещеше, а Драконът на щастието му отговаряше със звънкия си като камбана глас. Накрая летящият горе съзря приятеля си на земята, захвърлен като нищожно бръмбарче в тъмната дупка.

Фухур започна да се приземява, но задният двор беше тесен, вече беше почти нощ и той бутна при спускането си един от островърхите покриви. Гредите се сринаха с гръм и трясък. Остра болка проряза Фухур, на едно място той бе одрал тялото си и сега там зееше дълбока рана. Този път не успя да се приземи елегантно както обикновено, а падна в двора и се строполи на мократа мръсна земя до Атрею и мъртвия Гморк.

Отърси се като куче, което излиза от водата, кихна и рече:

— Най-сетне! Значи тук си бил! Тъкмо навреме идвам.

Атрею не каза нищо. Той уви ръцете си около шията на Фухур и зарови лице в сребърнобялата му грива.

— Ела! — подкани го Фухур. — Седни на гърба ми! Нямаме време за губене.

Атрею само поклати глава. Едва сега Фухур забеляза, че кракът му е в устата на вълколака.

— Веднага ще го освободим — каза той и завъртя рубиненочервените си очи. — Не се тревожи!

Той хвана с двете си лапи челюстите на Гморк и се опита да ги отвори. Зъбите обаче не помръднаха нито на милиметър.

Фухур пъшкаше и фучеше от напрежение, но нищо не помагаше. И сигурно нямаше да успее да освободи малкия си приятел, ако съдбата не му се бе притекла на помощ. Но Драконите на щастието имат късмет, а с тях и всички, които те обичат.

Когато Фухур спря изтощен и се наведе над главата на Гморк, за да види в тъмнината по-добре какво може да се направи, амулетът на Детската царица, който висеше на врата му, докосна челото на мъртвия върколак. И в този момент устата се разтвори и пусна крака на Атрею.

— Хей! — извика Фухур. — Видя ли?

Атрею не отговори.

— Какво става с теб? — попита Фухур. — Къде си, Атрею?

Той заопипва в тъмата, за да намери приятеля си, но него вече го нямаше. И докато се опитваше да пробие нощния мрак с нажежените си до червено очи, самият той усети онова, което бе отвлякло току-що освободения Атрею. Но Златин го пазеше от злото.

Напразно се съпротивляваше Атрею. Неговата воля беше нищожна в сравнение с тази могъща стихия. Той удряше с ръце, бореше се, риташе, но тялото не се подчиняваше на него, а на онази непреодолима притегателна сила. Само няколко крачки го деляха от пълното унищожение.

В този момент Фухур връхлетя върху него като лъкатушеща бяла светкавица, грабна го за дългия синкавочерен перчем, вдигна го нагоре и отфуча в черното нощно небе.

Часовникът на кулата удари девет.

Никой от двамата — нито Фухур, нито Атрею — не можеше после да каже колко дълго са летели през тази непрогледна тъмнина и дали тя е била само нощ. Може би за тях времето бе спряло да тече и те висяха, без да помръднат в безкрайния мрак. Това беше най-дългата нощ в живота не само на Атрею, но и на Фухур, а той беше много, много по-стар.

Ала и най-дългата и непрогледна нощ все някога има край. И когато бледата утрин започна да просветлява, двамата видяха далече на хоризонта Кулата от слонова кост.

Тук не може да не спрем за момент и да обясним една особеност на фантазийската география. Там земите и моретата, планините и реките не стоят на едно и също място както в света на хората. Затова е почти невъзможно да се начертае географска карта на Фантазия. Там никога не можеш със сигурност да кажеш кои страни граничат една с друга. Дори и посоките на света се сменят в зависимост от местността, в която се намираш в момента. Във всяко кътче на Фантазия лятото и зимата, денят и нощта си имат свои закони. Може, идвайки от някоя нажежена от слънцето пустиня, изведнъж да попаднеш в снежни арктически полета. В този свят разстоянията нямат външно измерение, а думи като „близо“ или „далече“ притежават съвсем друго значение. Всичко зависи от душевното състояние и волята на онзи, който е на път. Тъй като Фантазия няма граници, центърът й може да е навсякъде — или по-точно казано, той е еднакво близо и далече от всяка точка. Колко време е нужно да се стигне до него, зависи само от този, който иска да отиде там. А центърът на Фантазия, нейното сърце е Кулата от слонова кост.

За свое учудване Атрею се намери върху гърба на Дракона на щастието. Не можа да се сети как е попаднал там. Спомняше си само, че Фухур го бе дръпнал нагоре за косата. Когато, треперейки от студ, се сгуши в мантията си, която плющеше отзад, той забеляза, че тя е загубила цвета си и е посивяла. Същото бе станало с кожата и косата му. И докато утрото просветляваше, видя, че и при Фухур нещата не бяха по- различни. Драконът приличаше вече само на сива ивица мъгла и беше също така призрачен като нея. И двамата бяха попаднали твърде близо до Нищото.

— Атрею, мой малки господарю — чу той тихо гласа на дракона, — боли ли те много раната?

— Не — отвърна Атрею, — вече нищо не чувствам.

— Температура ли имаш?

— Не, Фухур, мисля, че нямам. Защо питаш?

— Усетих, че трепериш — отвърна драконът. — Какво ли би могло да накара Атрею да трепери в този час?

Атрею помълча малко, преди да отговори:

— Скоро ще стигнем и тогава ще трябва да кажа на Детската царица, че няма спасение. От всичко, което трябваше да направя, то ще бъде най-трудното.