— Да — каза Фухур още по-тихо, — вярно е.
Те продължиха да летят мълчаливо към Кулата от слонова кост.
След известно време драконът заговори отново:
— Ти виждал ли си я някога, Атрею?
— Кого?
— Детската царица, или по-точно Златооката повелителка на желанията. Защото така трябва да се обърнеш към нея, когато коленичиш в краката й.
— Не, никога не съм я виждал.
— А аз съм я виждал. Беше много отдавна. Прадядо ти тогава е бил невръстно дете. А пък аз все още бях малък палавник, който се гмуркаше из облаците и в главата си нямаше нищо друго, освен щуротии. Една нощ се опитах да сваля Луната от небето, където тя светеше голяма и кръгла. Както вече казах, нямах никаква представа за света. Когато накрая се спуснах разочарован към земята, попаднах съвсем близо до Кулата от слонова кост. Тази нощ Магнолиевият павилион бе разтворил широко листата на своя цвят и в средата аз видях да седи Детската царица. Тя ми хвърли един поглед, един-единствен, но как да ти кажа — от тази нощ аз станах съвсем друг.
— Как изглежда тя?
— Като малко момиченце. Но е много по-възрастна и от най-старите жители на Фантазия. По-точно казано, тя няма възраст.
— Но тя е тежко болна — рече Атрею, — не трябва ли предпазливо да я подготвя за края на всички надежди?
Фухур поклати глава:
— Не, тя веднага ще прозре, че се опитваш да я утешиш. Ти трябва да й кажеш истината.
— Дори и да умре от нея? — попита Атрею.
— Не вярвам да се стигне дотам — рече Фухур.
— Знам, ти си Дракон на щастието — отвърна Атрею.
После отново дълго летяха мълчаливо.
Накрая те за трети път подхванаха разговора. Този път мълчанието наруши Атрею:
— Искам да те питам още нещо, Фухур.
— Питай!
— Коя е тя?
— Какво искаш да кажеш?
— Златин има власт над всички живи същества във Фантазия, независимо от това дали са, творения на светлината или на мрака. Той има власт и над теб, и над мен. И въпреки това Детската царица никога не е управлявала. Сякаш изобщо я няма, а е навсякъде. Тя като нас ли е?
— Не, не е като нас — каза Фухур. — Не е творение на Фантазия. Всички ние съществуваме само защото тя е на този свят, но тя е нещо друго.
— Да не би тогава — поколеба се Атрею да изговори въпроса си — тя да е нещо като представител на човешкия род?
— Не — рече Фухур. — Тя не е като хората.
— Ами щом е така — повтори Атрею, — коя е тя?
Едва след дълго мълчание Фухур отговори:
— Никой във Фантазия не знае и никой не може да знае. Това е най-голямата тайна на нашия свят. Чух веднъж един мъдрец да казва, че онзи, който успее да я разгадае, е обречен на гибел. Не знам какво е имал предвид. Нищо повече не мога да ти кажа.
— Ами сега? — рече Атрею. — Нима тя и всички ние ще умрем, без да сме узнали тайната й?
Този път Фухур замълча, но около устата му, наподобяваща лъвска муцуна, се прокрадна усмивка, сякаш искаше да каже: „Дотам няма да се стигне.“
Повече те не говориха.
Скоро след това прелетяха над покрайнините на Лабиринта — онази равнина С лехи от цветя, храсти и преплитащи се алеи, която образуваше широк пояс около Кулата от слонова кост. За свой ужас установиха, че и тук Нищото се бе заело да опустошава. Всъщност сега-засега това бяха само сравнително малки места, пръснати из Лабиринта, но ги имаше навсякъде. Останалите между тях лехи от цветя и цъфнали храсти бяха загубили пищните си цветове и сивееха и линееха. Малките изящни дръвчета протягаха голи криви клони към дракона и ездача му, сякаш се молеха за помощ. Зелените и пъстри по-рано полянки бяха посърнали и към пришълците се носеше лек мирис на мухъл и гнило. Единствените багри, които все още пъстрееха, бяха тези на набъбналите грамадни гъби и на изродените, ярко оцветени отровни цветя, приличащи по-скоро на изчадия на безумието и покварата. Макар обхванато от гърчове и безсилие, сърцето на Фантазия все още се съпротивляваше срещу окончателното унищожение, което го обсаждаше и разяждаше от всички страни.
Но в центъра Кулата от слонова кост приказно блестеше в бялата си девствена премяна.
Фухур не се приземи с Атрею на долните тераси, предвидени за пристигащите летящи пратеници. Чувстваше, че нито той, нито Атрею ще намерят сили да се изкачат оттам по дългата спираловидна главна улица, която водеше до върха на кулата. Струваше му се също, че положението позволява да се пренебрегнат всички предписания и етикецията. Той реши да направи аварийно кацане. Профуча покрай еркери, мостове и балюстради от слонова кост, като успя в последния момент да открие най-високата част от главната улица — там, където тя свършваше пред самия дворец, — спусна се, плъзна се нагоре, няколко пъти се превъртя и накрая спря с опашката напред.
Атрею, който се държеше с две ръце за врата на Фухур, се изправи и се огледа на всички страни. Той очакваше, че някой ще го посрещне, надяваше се да види поне свита дворцови пазачи, които да го попитат кой е и какво търси тук… Но надлъж и шир не се виждаше никой. Сияйните бели сгради наоколо бяха сякаш запустели.
„Всички са избягали! — мина му през ума. — Оставили са Детската царица сама. Или тя вече не е…“
— Атрею — прошепна Фухур, — трябва да й върнеш Съкровището.
Той свали от врата си златната верижка. Тя падна на земята.
Атрею скочи от гърба на Фухур… и се свлече на улицата. Бе забравил за раната. Както лежеше, се пресегна към амулета и го сложи на врата си. После се изправи с мъка, като се подпираше на дракона.
— Накъде да тръгна, Фухур? — попита той.
Но Драконът на щастието нищо не отговори. Лежеше като мъртъв.
Главната улица завършваше пред висока кръгла бяла стена. Насреща й бе отворила широко крила голяма врата, украсена с прекрасна резба.
Атрею закуцука натам, опря се на вратата и видя, че зад нея започва широко снежнобяло стълбище, което му се стори, че води към небето. Той започна да се изкачва. Понякога спираше, за да събере сили. Капки кръв оставаха след него по белите стълби.
Най-сетне стигна горе и пред очите му се откри дълъг балкон. Продължи, залитайки, по него, като се хващаше за колоните. После мина през един двор с водоскоци и фонтани. Очите му вече се замъгляваха. Придвижваше се със сетни сили като в кошмарен сън. Стигна до втора, по-малка врата, след това трябваше да се изкачи по висока, но този път тясна стълба и попадна в градина, където всичко — дървета, цветя и животни — беше резба от слонова кост, пропълзя на ръце и крака по няколко извити моста без парапет, които водеха към трета врата, най-малката от всички. Легнал по корем, той продължи да се придвижва с ръце, после бавно вдигна поглед и видя един блестящ като огледало грамаден конус от слонова кост, на чийто връх сияеше белият Магнолиев павилион. Нагоре не водеше нито път, нито стълба.
Атрею отпусна глава върху ръцете си.
Надали някой, който се е добрал или тепърва ще се добере дотам, ще може да каже как е изминал тази последна част от пътя. Тази част от пътя всекиму бива подарявана.
Изведнъж Атрею се озова пред вратата, която водеше към павилиона. Той пристъпи… и ето че застана лице срещу лице със Златооката повелителка на желанията.
Подпряна с много възглавници, тя седеше на кръгло канапе в средата на кулата с форма на магнолиев цвят и го гледаше. Имаше извънредно нежен и изящен вид. Че е много болна, Атрею разбра от бледото й лице, което беше почти прозрачно. Нейните очи с формата на бадеми блестяха като тъмно злато. Не
