Приказка без край

издаваха нито загриженост, нито безпокойство. Тя се усмихваше. Слабата й, дребна фигурка беше покрита с широка копринена одежда, която беше толкова бяла, че в сравнение с нея дори и листата на магнолиевия цвят тъмнееха. На вид беше неописуемо красиво малко момиченце, на възраст не повече от десет години, но добре сресаната й дълга коса, която падаше върху раменете, гърба и канапенцето, беше бяла като сняг.

Бастиан се стресна.

В този момент му се случи нещо, с което не се бе сблъсквал никога.

Досега той съвсем ясно си представяше онова, което се разказваше в Приказката без край. Е, не можеше да се отрече, че при четенето на тази книга срещна няколко странни неща, но човек можеше все някак да си ги обясни. Той съвсем ясно си представяше как Атрею, възседнал Дракона на щастието, лети над Лабиринта, как те достигат Кулата от слонова кост. И все пак до този момент това ставаше само благодарение на фантазията му.

Когато обаче стигна до онова място, където се разказваше за Детската царица, той за части от секундата — както когато проблясва светкавица — видя пред себе си лицето й. И то не само в мислите, а и с очите си! Бастиан беше напълно сигурен, че не си въобразява. Той забеляза дори подробности, които изобщо ги нямаше в описанието. Например веждите, които се извиваха като две нарисувани с туш дъги над златоцветните й очи… или ушите, които сякаш завършваха с естествени обици… или пък леко сведената върху нежната й шия глава. Бастиан беше убеден, че никога през живота си не е виждал по-красиво лице. И в същия момент той вече знаеше как се казва тя — МЕСЕЧКА. Нямаше ни най-малко съмнение, че това е нейното име.

Да, и Месечка го бе погледнала, него — Бастиан Балтазар Букс.

Погледнала го беше по такъв начин, че просто да не знаеш какво да мислиш. Нима и тя беше учудена? Или в погледа й имаше и молба? А може би копнеж? Или… да, какво всъщност се криеше в него?

Той се опита да си припомни очите на Месечка, но не успя.

В едно обаче беше сигурен — този поглед премина през очите му, слезе по врата му и го прободе в самото сърце. Все още усещаше парещата диря, която остави там, и чувстваше, че този поглед се е загнездил сега в сърцето му и блести като тайнствено съкровище. И по някакъв странен и едновременно прекрасен начин това му причиняваше болка.

Дори и да желаеше, Бастиан не можеше вече да се противопостави на онова, което се случи с него. Но той и не искаше.

О, не! Точно обратното. Не би отстъпил това богатство за нищо на света. Сега имаше само едно желание — да продължи да чете, за да срещне пак Месечка, да я види отново.

Той не допускаше, че с това се впуска в най-невероятното, а и най-опасното приключение. Но даже да бе допускал, това едва ли би го накарало да затвори книгата, да я остави и никога вече да не я пипне.

С треперещи пръсти потърси мястото, където бе спрял да чете, и продължи.

Часовникът на кулата удари десет.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВАДетската царица

Ликът на Детската царица накара Атрею да онемее.

Той я гледаше втренчено и просто не знаеше как да започне и какво да прави. Често се бе опитвал да си представи този момент, стъкмявал беше подходящи думи, но сега всичко бе изчезнало от главата му.

Накрая тя му се усмихна и проговори с такъв тих и нежен глас, сякаш малко пиленце чуруликаше насън:

— Ти се върна от дългото си пътешествие, Атрею?

— Да — промълви Атрею и сведе глава.

— Посивяла е хубавата ти мантия — продължи тя след кратко мълчание, — посивяла е и косата ти, а кожата ти се е вкоравила като камък, ала всичко пак ще стане както си е било, дори още по-хубаво. Ще видиш.

Атрею бе занемял, сякаш някой го бе стиснал за гърлото. Той само кимна едва забележимо с глава. После чу нежния глас да казва:

— Ти изпълни моята заръка…

Атрею не знаеше дали тези думи не бяха отправени като въпрос. Не смееше да погледне нагоре, за да види изражението й. Бавно посегна към верижката със златния амулет и го свали от врата си. Без да вдигне очи, той протегна ръка към Детската царица, за да й го даде. Опита се да приклекне на едно коляно, както правеха пратениците в преданията и песните, които бе чувал из становете на своята родина, но раненият му крак не издържа и той падна в нозете на Детската царица, като остана да лежи с лице към земята.

Тя се наведе, вдигна Златин и докато прокарваше верижката през белите си пръсти, каза:

— Ти добре изпълни задачата си. Доволна съм от теб.

— Не! — избухна едва ли не яростно Атрею. — Всичко беше напразно. Няма спасение.

Настъпи дълга тишина. Атрею зарови лице в свивката на ръката си и тялото му потрепери. Страх го беше, че ще чуе как тя ще изпищи от отчаяние, как от устните й ще се отронят вопли, а може би и жестоки упреци или дори изблик на гняв. Сам не знаеше какво очаква… но положително не онова, което чу в този момент. Тя се смееше. Смееше се тихо и весело. Атрею не знаеше какво да мисли. За минута реши, че е полудяла, но това не беше смехът на безумието. После я чу да казва:

— Но ти го доведе.

Атрею надигна глава.

— Кого?

— Нашия спасител.

Той я погледна изпитателно в очите, но не можа да открие в тях нищо друго, освен ведрина и веселост. Детската царица отново се усмихна.

— Ти изпълни задачата си. Благодаря ти за всичко, което свърши, и за всичките страдания, които изтърпя.

Атрею поклати глава.

— Златоока повелителко на желанията — заекна той и използва за пръв път официалното обръщение, което му бе препоръчал Фухур, — аз… не, наистина, аз не мога да разбера какво искаш да кажеш.

— Това е изписано на лицето ти — рече тя, — но независимо дали го разбираш или не, ти успя да се справиш. А това е най-важното, нали?

Атрею мълчеше. Вече не можеше да се сети дори какво да я попита. Той я гледаше със зяпнала уста.

— Аз го видях — продължи тя, — а и той ме погледна.

— Кога стана това? — поинтересува се Атрею.

— Точно когато влезе. Ти го доведе.

Атрею неволно се огледа.

— Къде е той тогава? Аз не виждам тук никого освен мен и теб.

— О… има доста неща, които за теб са все още невидими — отговори тя, — но повярвай ми, така е. Той още не е в нашия свят, но световете ни са вече толкова близко един до друг, че ние можахме да се видим. За части от секундата тънката стена, която още ни дели, стана прозрачна. Скоро той окончателно ще е при нас и ще се обърне към мен с новото ми име, което мога да получа само от него. Тогава ще оздравея, а с мен и Фантазия.

Докато Детската царица изричаше тези думи, Атрею с мъка се изправи и седна. После погледна нагоре към нея, защото меката постеля, върху която седеше тя, беше по-високо. Гласът му прозвуча дрезгаво, когато той я попита:

— В такъв случай ти отдавна си знаела вестта, която трябваше да ти донеса. Нима са ти били известни и тайната, която ми разкри прастарата Морла в Блатата на скръбта, и онова, което ми довери тайнственият