Приказка без край

среща с мене не търси,
а послушай ме, върви си —
аз длъжен съм днес за беда
пътя пред теб да преградя,
че върху моите стъпала
те чакат много патила,
началото си търси края,
назад, назад, че аз не зная
какво ли ще те сполети,
ако не ме послушаш ти.

Тя спря, за да събере сили, и погледна нагоре. Оставаше още много път. Не бе минала и половината.

— Старецо от Странстващия хълм — каза високо Детската царица, — ако не искаше да се срещнем, нямаше защо да ми пишеш тази стълба. Точно твоята забрана да дойда ме води при теб.

И продължи да се изкачва.

Делата ти и теб самата
аз съхранявам във словата,
превръщам в мъртви писмена
на същинския живот звъна,
тук свършва вече твоят свят,
не съм бил като тебе млад.
Дори животът, който сееш ти,
отпращам в забравата да отлети,
на живия отказана е милостта
да види себе си в смъртта.

Тя отново трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Беше вече много нависоко, а стълбата се превиваше в снежната буря като стрък трева. Вкопчвайки се в ледените пръчки от букви, Детската царица изкачи и последната част от стълбата.

Не се ли вслушаш в тези думи
на стълбата добра и умна
и пак със нещо се заемеш,
без да подбираш място, време,
какво да кажа аз освен
едно добре дошла при мен.

Когато преодоля и тези последни стъпала, Детската царица тихо въздъхна и погледна надолу. Дългата й бяла рокля беше разкъсана, парцалите от нея висяха по всички бастунчета, ченгелчета и чертички от писаната стълба. Е, за нея не беше нищо ново, че буквите не я обичат. Тези чувства бяха взаимни.

Тя видя пред себе си яйцето и кръглия отвор, пред който свършваше стълбата. Прекрачи го и в същия миг той се затвори зад гърба й. Спря, без да мърда в тъмното, и изчака какво ще се случи.

Отначало дълго време не се случи нищо. Най-накрая тя каза тихо в тъмнината:

— Ето ме тук. — Гласът й отекна като в голяма празна зала… или може би някакъв друг, много по-дебел глас и отговори със същите думи.

Постепенно започна да различава в мрака слаба червеникава светлинка. Тя струеше от една разтворена книга, която висеше във въздуха точно в средата на яйцето. Беше наклонена така, че се виждаше корицата й. Подвързията беше копринена и с цвят на стара мед. Също както върху Съкровището, което Детската царица носеше на врата си, и на книгата бяха изрисувани две змии. Те бяха захапали опашките си и образуваха елипса. А в тази елипса беше написано заглавието

Бастиан се обърка. Та това беше книгата, която четеше в момента! Той я погледна още веднъж. Да, нямаше съмнение, че книгата, за която ставаше дума, беше същата, която държеше в ръцете си. Но как бе възможно в книгата да се разказва за самата нея?

Детската царица пристъпи по-близо и видя от другата страна на висящата книга лице на мъж. Отворените страници го озаряваха със синкаво сияние. Тази светлина идваше от шрифта на книгата, който беше синкавозелен.

Лицето на мъжа приличаше на кората на прастаро дърво — толкова беше набраздено от бръчки. Брадата му беше бяла и дълга, а очите тъй дълбоко хлътнали, че направо не се виждаха. Той носеше синьо монашеско расо, имаше качулка на главата и държеше в ръката си калем, с който пишеше в книгата. Дори не погледна нагоре.

Детската царица дълго мълча и го наблюдава. Той всъщност не пишеше, а плъзгаше калема по празните страници, а буквите и думите се образуваха сякаш от само себе си, като изплуваха едновременно от тъмнината.

Детската царица прочете какво е написано, то беше точно това, което ставаше в момента, а именно: „Детската царица прочете какво е написано…“

— Всичко, което става, ли записваш? — попита тя.

— Всичко, което запиша, става — беше отговорът. И това отново бе онзи дебел, мрачен глас, който тя бе доловила като ехо на собствените си думи.

Странното беше, че Старецът от Странстващия хълм не отвори устата си. Той записа нейните и своите думи и тя ги чу така, сякаш само си спомняше, че току-що ги е изговорил.

— Нима записваш всичко, което правим ти, аз и цялата Фантазия… — попита тя.

Той записа и тя веднага чу отговора му:

— Не, точно обратното. Тази книга е всичко, което прави цялата Фантазия, ти и аз.

— Тогава къде се намира тази книга?

— В книгата — гласеше отговорът, който той написа.

— Тогава тя е само отблясък и негово отражение? — попита Детската царица.

Той записа нещо и тя го чу да казва:

— Какво показва едно огледало, което е изправено срещу друго огледало? Знаеш ли това, Златоока повелителко на желанията?

Детската царица помълча известно време и старецът записа, че тя мълчи.

После тя каза тихо:

— Нужна ми е твоята помощ.

— Знам — отговори и написа той.