Детската царица дава някаква заповед, след това усети, че силни ръце внимателно го повдигнаха и го понесоха.
Около него дълго беше тъмно и топло. Едва много, много по-късно в просъница той почувства, че някаква много вкусна течност докосва сухите му и напукани устни и потича през гърлото му. Около себе си смътно съзря нещо като голяма пещера, чиито стени май бяха целите в злато. Забеляза също, че до него лежи Драконът на щастието. Освен това зърна или по-скоро предположи, че в средата на пещерата бълбука извор и около него лежат две змии — светла и тъмна, — захапали една на друга опашките си.
После една невидима ръка го погали по клепачите и това достави на Атрею такова неописуемо удоволствие, че отново потъна в дълбок сън.
По същото време Детската царица напусна Кулата от слонова кост. Тя лежеше подпряна на меки копринени възглавници в стъклена носилка, носена от четирима невидими слуги. Отстрани изглеждаше, че сама е поела нанякъде, носейки се ниско над земята.
Всички те пресякоха Лабиринта или по-точно онова, което бе останало от него. Често трябваше да заобикалят, защото много от пътеките завършваха в Нищото.
Когато най-сетне достигнаха самия край на равнината и напуснаха Лабиринта, невидимите носачи спряха. Сякаш чакаха някаква заповед.
Детската царица се надигна сред възглавниците си и хвърли поглед назад към Кулата от слонова кост.
И докато се отпускаше отново в постелята, тя каза:
— Продължавайте! Вървете… където ви видят очите!
Един повей на вятъра подхвана снежнобялата й коса. Тя се развя след стъклената носилка, дълга и тежка като знаме.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Старецът от Странстващия хълм
Между зъберите на скованите в лед хребети бушуваха снежни бури, по насечените планински склонове с гръм и трясък се свличаха лавини, вятърът виеше из пещери и оврази и освободил се от техните прегръдки, отново зафучаваше по безбрежните глетчери. Това време беше съвсем обичайно за тези места, защото Планината на съдбата — така се наричаше тя — бе най-голямата и най-високата в цяла Фантазия, а нейният първенец достигаше буквално самите небеса.
В това царство на вечния лед не смееха да припарят дори най-смелите алпинисти. Или по-точно казано, от последното сполучливо изкачване бе минало неимоверно много време и никой вече не си спомняше за него. Да, това беше един от непонятните закони, каквито имаше колкото щеш във Фантазийското царство. Планината на съдбата можеше да бъде покорена от някой смел катерач едва след като напълно бъдеше забравен предшественикът му и когато никакъв каменен или бронзов надпис не напомняше вече за него. Така онзи, който я изкачваше, винаги беше първи.
Тук горе не можеше да вирее никакво живо същество освен няколкото огромни ледени канари, ако изобщо те могат да се причислят към живите същества, защото се движеха невъобразимо бавно и им бяха нужни години, за да направят една-единствена крачка, и столетия — за малка разходка. Оттук става ясно, че те можеха да общуват само помежду си и нямаха ни най-малка представа за съществуването на останалия фантазийски свят, а се смятаха за единствените живи същества във вселената.
Сега те слисано се бяха вторачили в онази микроскопична точица, която, движейки се по лъкатушещи пътеки, по почти недостъпни скални издатини, стърчащи от блесналите в ледена премяна отвесни стени, по островръхи зъбери, през дълбоки клисури и проломи, все повече се приближаваше до върха.
Това беше стъклената носилка, в която лежеше Детската царица, обкръжена от своите четири невидими сили. Тя едва се открояваше на фона на местността, защото стъклото беше като прозрачно парче лед, а бялата одежда и косите на Детската царица почти не се различаваха от снега наоколо.
Отдавна бе тръгнала на път, отминали бяха много дни и нощи, прекарани в дъжд и под лъчите на палещото слънце, в мрак и на лунна светлина. Четирите сили продължаваха да я носят, както им бе заповядала, където им видят очите. За нея нямаше поносими и непоносими неща, също както по-рано еднакво бе зачитала всичко в своето царство — мрака и светлината, красотата и грозотата. Тя беше готова да понесе всичко, защото Старецът от Странстващия хълм можеше да е навсякъде и никъде.
Въпреки това изборът на пътя, по който вървяха четирите й невидими сили, не беше съвсем случаен. Все по-често Нищото, което бе погълнало вече цели страни, им оставяше само една-единствена пътека, по която да продължат. Понякога това беше мост, възвишение или врата, през която едва можеха да се промъкнат, понякога силите трябваше да пренесат носилката със смъртно болната дори по вълните на някое езеро или проток, защото за тях нямаше значение, дали ходят по земя или по вода.
И така накрая те попаднаха сред скования в лед свят на високата Планина на съдбата и продължиха неуморно да се изкачват. Те щяха да носят господарката все така нагоре, докато тя не им наредеше противното… Но тя лежеше сред възглавниците си, затворила очи, и не помръдваше. Отдавна вече лежеше така. И последните изговорени от нея думи бяха „където ви видят очите“ — така бе заповядала, когато напускаха Кулата от слонова кост.
Сега носилката се движеше сред дълбок скалист пролом, врязан между две отвесни каменни стени, разстоянието между които беше точно колкото да мине. Земята беше покрита с пухкав сняг, дълбок може би метър, но невидимите носачи не затъваха и не оставяха дори и следа. В дъното на този скален процеп беше много тъмно, защото дневната светлина беше като тясна ивица високо в небето. Пътят водеше постепенно нагоре и колкото по-високо се изкачваше носилката, толкова повече се приближаваше ивицата дневна светлина. После съвсем неочаквано каменните стени се разтвориха и се разкри гледка към една широка равнина, която искреше цялата в бяло. Това беше най-високото място, защото Планината на съдбата не завършваше с връх, както повечето планини, а с едно безкрайно плато.
Сега обаче насред тази равнина съвсем ненадейно се образува малък странен хълм. Той беше доста тесен и висок, наподобяваше Кулата от слонова кост, но блестеше в синьо. Състоеше се от много зъбери с причудлива форма, които се извисяваха към небето като безброй грамадни ледени висулки, обърнати нагоре. По средата на този малък хълм беше подпряно върху остриетата на три такива игли яйце с големината на къща.
В полукръг около яйцето и зад него стърчаха нагоре още по-високи сини зъбери, напомнящи тръбите на грамаден орган, и образуваха същински връх. Голямото яйце имаше кръгъл отвор, който приличаше на врата или прозорец. И ето че на този отвор се показа едно лице, което бе обърнато към носилката.
Сякаш почувствала това, Детската царица отвори очи и погледна към него.
— Спрете! — каза тихо тя.
Невидимите сили спряха.
Детската царица се надигна.
— Това е той — продължи тя. — Последната част от пътя до него трябва да извървя сама. Чакайте ме тук каквото и да се случи.
Лицето бе изчезнало от кръглия отвор на яйцето.
Детската царица слезе от носилката и тръгна по широката снежна равнина. Трудно се придвижваше, защото беше боса, а снегът беше покрит с ледена кора. При всяка крачка тя пропадаше и острите като стъкло ръбове се врязваха в нежните й крака. Леденият вятър развяваше бялата й коса и одежда.
Най-сетне тя достигна синия хълм и се изправи пред гладките като стъкло зъбери.
От кръглия тъмен отвор на голямото яйце се спусна дълга стълба, много, много по-дълга, отколкото можеше изобщо да се побере в яйцето. Най-накрая тази стълба достигна до подножието на синия хълм и когато Детската царица се хвана за нея, видя, че тя представлява низ от букви и всяко стъпало е един ред от написаното. Детската царица започна да се катери нагоре и докато се изкачваше стъпало по стъпало, четеше:
