Приказка без край

глас на Уйулала в Южния оракул?

— Да — каза тя. — Знаех всичко още преди да те изпратя да търсиш спасение по света.

Атрею преглътна.

— Защо ме изпрати тогава? — смогна той най-сетне да каже. — Какво очакваше от мен?

— Нищо друго, освен онова, което свърши — отвърна тя.

— Онова, което свърших… — повтори Атрею бавно. Бе навъсил вежди от гняв. — Ако е така, както казваш, тогава всичко е било напразно. Излишно е било да ме пращаш да търся спасение по света. Чувал съм, че твоите решения са непонятни за такива като мен. Може и така да е. Но след всичко, което преживях, сега ми е трудно да приема покорно факта, че ти си си направила шега с мен.

Очите на Детската царица придобиха сериозно изражение.

— Не съм и мислила да си играя с теб, Атрею — каза тя, — а и знам много добре какво ти дължа. Всички премеждия, през които трябваше да минеш, бяха нужни. Аз те пратих по широкия бял свят не заради вестта, която ти искаше сега да ми донесеш, а защото това беше единственият начин да повикаме нашия спасител. Защото той участва във всички твои преживелици, той извървя с теб същия дълъг път, преди да дойде. Ти чу тревожния му вик при дълбоката пропаст, когато говореше с Играмул, и видя лика му, когато се изправи пред вълшебното огледало. Ти влезе в неговия образ и го взе със себе си, той те последва, защото видя самия себе си и през твоите очи. А и сега той чува всяка дума, която си казваме един на друг. И знае, че говорим за него, че го чакаме с упование. И той може би ще разбере, че всички мъки, които понесе ти, Атрею, бяха изтърпени заради него, че цяла Фантазия го зове!

Атрею все още гледаше мрачно пред себе си, но бръчката на навъсеното му чело постепенно изчезна.

— Откъде знаеш за всичко това — попита той след малко, — за писъка при дълбоката пропаст и изображението на вълшебното огледало, или и това е било предопределено от теб?

Детската царица вдигна Златин и докато го окачваше на врата си, отговори:

— Не носеше ли ти постоянно Сиянието? Не знаеше ли, че така аз винаги съм с теб?

— Не през цялото време — отвърна Атрею, — аз го бях загубил.

— Да — рече тя. — Тогава наистина беше сам. Разкажи ми какво се случи през това време!

Атрею й описа какво е преживял.

— Сега вече знам защо си посивял — рече Детската царица. — Попаднал си твърде близо до Нищото.

— А вярно ли е тогава — попита Атрею — онова, което каза Гморк, вълколакът, за унищожените творения на Фантазия, че те ставали лъжи в света на хората?

— Да, вярно е — отвърна Детската царица и златните й очи потъмняха, — всички лъжи са били преди творения на Фантазия. Те са от същата материя… Ала сега са неузнаваеми, загубили са истинската си същност. Но това, което ти е казал Гморк, е само половината от истината, както и може да се очаква от един получовек-полузвяр. Границата между Фантазия и света на хората може да се прекоси по два пътя — един правилен и един погрешен. Погрешно е, когато жителите на Фантазия се изтръгват по този ужасен начин от нашия свят, за да попаднат в другия, По-добре е хората да идват при нас. Всички, които са били тук, са научавали нещо, което може да се научи само при нас, и благодарение на него са се връщали променени в своя свят. Те са проглеждали, защото са ви виждали в истинския ви образ. Това им е помагало да видят с други очи и собствения си свят, и другите хора. Там, където досега са намирали само делничност, внезапно те са откривали чудеса и тайнства. Затова обичаха да идват при нас във Фантазия. И колкото повече се обогатяваше и разцъфтяваше от това нашият свят, толкова по-малко лъжи имаше в техния, толкова по-съвършен ставаше и той. До същия начин както сега нашите два свята взаимно се рушат, те могат и да се излекуват един друг.

Атрею мисли известно време и после попита:

— А как започна всичко това?

— За бедствието, което споходи двата ни свята — отговори Детската царица, — има също две причини. Сега всичко е наопаки. Онова, което може да те накара да прогледнеш, заслепява, онова, което може да създаде нещо ново, се превръща в унищожение. Спасението може да дойде само от хората. Един-единствен трябва да дойде и да ми даде ново име. И той ще дойде.

Атрею мълчеше.

— Сега разбираш ли защо трябваше да те натоваря с тази трудна задача? — попита Детската царица. — Ти можеше да доведеш нашия спасител при мен само с помощта на една дълга приказка, изпълнена с приключения, чудеса и опасности. И това е твоята история.

Атрею седеше, потънал в дълбок размисъл. Най-сетне той кимна.

— Сега разбирам, Златоока повелителко на желанията. Благодаря ти, че избра точно мен. Извини ме за моя гняв.

— Ти не можеше да знаеш всички тези неща — отвърна тя кротко, — а и не биваше.

Атрею кимна отново. След кратко мълчание той каза:

— Но аз съм много изморен.

— Ти свърши достатъчно работа, Атрею — отвърна тя, — искаш ли да си починеш?

— Още не. Първо искам да видя щастливия край на моята история. Щом като е така, както казваш ти, и щом аз съм изпълнил задачата… тогава защо все пак спасителят не идва?

— Да — рече тихо Детската царица. — Защо ли се бави още?

Бастиан почувства как ръцете му се навлажняват от възбуда.

— Та аз не мога — каза той, — пък и не знам какво трябва да направя. А може името, което ми хрумна, съвсем да не е подходящо.

— Позволи ми да те попитам още нещо — подхвана Атрею отново разговора.

Тя кимна с усмивка.

— Защо можеш да оздравееш само ако получиш ново име?

— Само истинското име прави съществата и предметите реални — отвърна царицата, — невярното име прави всичко недействително. Точно това върши лъжата.

— Може би спасителят още не знае истинското име, което трябва да ти даде.

— О, не, той го знае — отвърна тя.

Двамата отново млъкнаха.

— Да, знам го — каза Бастиан. — Когато те видях, веднага разбрах как трябва да те нарека. Но не знам какво трябва да направя.

Атрею погледна нагоре.

— Може би той иска да дойде, а не знае как да го стори?

— Не е нужно да прави нищо друго, освен да ме извика с новото име, което знае само той. Това е напълно достатъчно.

Сърцето на Бастиан започна лудо да бие. Може би трябваше чисто и просто да опита? Ами ако не успее? Ако изобщо се мами? Ако двамата съвсем не говореха за него, а за съвършено друг спасител? Откъде да знае, че наистина имат предвид него?

— Питам се — започна пак Атрею — дали е възможно той все още да не разбира, че става дума за него, а не за някой друг?

— Не — рече Детската царица. — Не може да е толкова глупав. Не малко доказателства му дадох.

— Просто ще опитам! — каза Бастиан, но устата му не посмя да произнесе думата.

А какво ще прави, ако наистина успее? Все някак ще стигне до Фантазия. Но как? Може би ще трябва да се преобрази. А после какво? Възможно е да го боли или да припадне? Всъщност искаше ли му