Приказка без край

се изобщо да ходи във Фантазия? Щеше му се да отиде при Атрею и Детската царица, но с всички онези чудовища, от които гъмжеше там, не искаше да има никаква работа.

— Може би му липсва смелост? — рече Атрею.

— Смелост ли? — попита Детската царица. — Че нима е нужна смелост, за да изговори името ми?

— Тогава може да има само още една причина, която да го спира — каза Атрею.

— Коя е тя?

Атрею се поколеба, преди да я произнесе:

— Той просто не иска. Ти и Фантазия не го интересувате. Ние сме му безразлични.

Детската царица погледна Атрею с широко отворени очи.

— Не! Не! — извика Бастиан. — Не бива да мислите това! Съвсем не е така! Ах, моля ви, моля ви, не мислете така за мен! Не ме ли чувате? Не е така, Атрею!

— Той ми обеща да дойде — рече Детската царица, — прочетох го в очите му.

— Да, вярно е — извика Бастиан, — аз ей сега ще дойда, трябва само още веднъж всичко да премисля. Не е толкова просто.

Атрею наведе глава, двамата отново зачакаха мълчаливо. Мина доста време, но спасителят не идваше и нямаше никакви признаци, че изобщо се опитва да им се обади.

Бастиан си представи какво щеше да стане, ако той изведнъж се изправи пред тях какъвто си е дебел, със събраните в колената криви крака и бялото като сирене лице. Направо видя разочарованието, изписано върху лицето на Детската царица, която щеше да му каже:

— Ти пък какво търсиш тук?

Атрею може би дори щеше да се разсмее.

Лицето на Бастиан се изчерви от срам при тази мисъл.

Естествено, те очакват някой юнак, принц или нещо от този род. Хич и не бива да се мярка пред очите им. Не, изключено, е! Беше готов да изтърпи всичко друго, но не и това унижение.

Когато Детската царица най-сетне вдигна очи, лицето й бе променило изражението си. Атрею едва не се уплаши от величието и строгостта на погледа й. И той се сети къде бе виждал вече това изражение — при сфинксовете!

— Остава ми още едно средство — каза тя, — но аз не обичам да го използвам. Дано той не ме принуди.

— Какво средство? — попита Атрею шепнешком.

— Независимо дали го знае или не, той вече принадлежи към Приказката без край. Сега не бива, а и не може да се отказва. Даде ми обещание и трябва да го спази. И все пак аз няма да успея сама.

— Кой в цяла Фантазия — извика Атрею — може това, което и ти не си в състояние да направиш?

— Само един — отвърна тя. — Ако пожелае. Старецът от Странстващия хълм.

Атрею погледна Детската царица много учудено.

— Старецът от Странстващия хълм ли? — повтори той, като наблягаше на всяка дума. — Нима искаш да кажеш, че той съществува?

— Съмняваш ли се?

— Старите хора от нашите станове разказват за него на малките деца, когато не слушат и се държат лошо. Говорят, че записвал в книгата си всичко, което човек е направил или е пропуснал да направи, дори и онова, което мисли и чувства, и че в зависимост от случая то оставало там като хубава или лоша приказка. Докато бях малък, и аз вярвах в това, но после почнах да мисля, че са само бабини деветини, с които плашат децата.

— Знае ли някой как стоят нещата с бабините деветини? — каза тя с усмивка.

— Ти значи го познаваш — продължи да разпитва Атрею. — Виждала ли си го?

Детската царица поклати глава.

— Ако го намеря, ще се срещнем за пръв път.

— Старите хора у нас разказват също — продължи Атрею, — че никога не се знае къде точно се намира хълмът на Стареца. Той винаги се появявал съвсем неочаквано ту тук, ту там, можело да го срещнем само случайно или ако повели съдбата.

— Да — отговори Детската царица, — Старецът от Странстващия хълм не можеш да го търсиш, а само да го намериш.

— Дори и ти ли? — попита Атрею.

— Да, дори и аз — рече тя.

— Ами ако не го намериш?

— Ако го има, ще го намеря — добави тя със загадъчна усмивка. — А ако го намеря, значи го има.

Атрею не разбра отговора. Той попита колебливо:

— И той ли е като теб?

— И той е като мен — отвърна тя, — защото във всяко отношение е моята противоположност.

Атрею разбра, че по този начин няма да научи нищо. Безпокоеше го и нещо друго:

— Ти си тежко болна, Златоока повелителко на желанията — каза едва ли не строго той, — и сама не ще стигнеш далече. Доколкото виждам, всички слуги и свитата са те напуснали. Фухур и аз ще те съпроводим където пожелаеш, но честно казано, не зная дали Фухур има достатъчно сили. А и моят крак — е, ти видя сама, че вече не ме държи.

— Благодаря, Атрею — отвърна тя, — благодаря ти за предложението, то е израз на смелост и вярност. Но аз не мисля да ви вземам със себе си. Стареца от Странстващия хълм можеш да намериш единствено когато си сам. А и Фухур вече не е там, където го остави. Сега той се намира на място, където ще оздравеят всичките му рани и напълно ще се възстановят силите му. И ти, Атрею, скоро ще бъдеш на същото място.

Пръстите й си играеха със Златин.

— Кое е това място?

— Сега не е нужно да знаеш. Ти ще попаднеш там, докато спиш. Ще дойде денят, в който ще разбереш къде си бил.

— Но как мога да спя — извика Атрею и от загриженост забрави, че трябва да внимава какво говори, — когато зная, че ти всеки момент можеш да умреш!

Детската царица отново тихо се засмя.

— Аз не съм чак толкова изоставена, колкото си мислиш. Вече ти казах, че има доста неща, които са невидими за теб. Около мен са моите верни помощници, Седемте сили. Те не ме напускат, също както ти не се разделяш с твоите спомени, мисли и храброст. Не можеш нито да ги видиш, нито да ги чуеш, и все пак в този момент всички те са до мен. Три от тях ще пратя с теб и Фухур, за да се грижат за вас. Четири ще взема със себе си да ме съпровождат. А ти, Атрею, можеш спокойно да спиш.

При тези думи на Детската царица върху Атрею изведнъж като тъмен воал се стовари цялата умора, която се бе насъбрала по време на далечното му странстване. И това не беше тежката като камък умора на изтощението, а изпълненият със спокойствие тих копнеж за сън. Атрею искаше да пита Златооката повелителка на желанията още толкова други неща, но изведнъж почувства, че с думите си тя бе възпряла всички желания в сърцето му и бе оставила само едно — съня. Очите му се затвориха както си седеше и той потъна в мрака, без дори да се отпусне на земята.

Часовникът на кулата удари единайсет.

Последното нещо, което дочу Атрею и което сякаш идваше отдън земя, беше как с тих и кротък глас