— Ами защото… — промълви той смутен, — мислех си… какво ли не, и от страх също… но в действителност се срамувах от теб, Месечке.
Тя дръпна ръката си и го погледна озадачено.
— Срамувал си се? Та защо?
— Ами — запъна се Бастиан. — Искам да кажа, че сигурно си очаквала някой, който ти подхожда.
— А ти? — попита тя. — Ти не ми ли подхождаш?
— Ами — заекна Бастиан и усети, че се изчервява, — исках да кажа някой, който е храбър, силен и красив… някой принц или нещо подобно… във всеки случай не такъв като мен.
Той бе затворил очи и чу, че тя отново се смее по същия тих и напевен начин.
— Виждаш ли — каза той. — Сега дори ми се смееш.
Те дълго мълчаха и когато Бастиан най-сетне посмя отново да отвори очи, видя, че тя се бе надвесила съвсем ниско над него. Лицето й беше сериозно.
— Искам да ти покажа нещо, мили Бастиан — рече тя, — погледни в очите ми!
Бастиан го направи, въпреки че сърцето му се разтупа и дори малко му се зави свят.
И ето че в златистите отблясъци на очите й той съзря един образ — отначалото малък, сякаш идваше някъде от край света, после полека-лека нарасна и започна да се вижда все по-ясно. Беше някакво момче, горе-долу на неговата възраст, но стройно и с приказна красота. Осанката му беше горда и изправена, лицето му — благородно, тясно и мъжествено. Приличаше на млад принц от Ориента. Тюрбанът му беше от синя коприна, а също и извезаният със сърма елек, с който беше облечен и който му стигаше до коленете. На краката си имаше високи червени ботуши от фина мека кожа, чиито върхове стърчаха нагоре. На гърба му бе наметната и стигаше чак до пода блестяща като сребро мантия с вдигната яка. Най-хубавото на момчето бяха ръцете — фини и с дълги пръсти, при това правеха впечатление с необикновената си сила.
Бастиан съзерцаваше тази картина с въодушевление и истинско възхищение. Просто не можеше да й се нагледа. Тъкмо искаше да попита кой е този красив и млад царски син, когато светкавично го прониза мисълта, че това е самият той.
Виждаше собственото си отражение в златните очи на Месечка!
Трудно може да се опише с думи онова, което се случи с него в този момент. Завладя го някакъв небивал възторг и така го изтръгна от тялото му и го понесе надалече, че изпадна в несвяст, а когато отново го напусна и той дойде на себе си, се позна в онзи красив юноша, когото бе видял.
Бастиан се погледна и всичко беше както в очите на Месечка — фините меки ботуши от червена кожа, синият извезан със сърма елек, тюрбанът, дългата лъскава мантия, снагата и… доколкото го усещаше, и лицето. Той с учудване погледна ръцете си.
После се обърна към Месечка.
Но нея вече я нямаше!
Беше останал сам в кръглото пространство, заградено от блещукащия гъсталак от растения:
— Месечке! — започна да вика той на всички страни. — Месечке!
Но никой не му отговори.
Той седна безпомощно на земята. Какво щеше да прави сега? Защо го остави сам? Къде да отиде… ако изобщо може да отиде някъде, а не е затворен тук като в клетка?
Докато седеше и се мъчеше да проумее какво е накарало Месечка да го изостави, без да му обясни защо и без да се сбогува, пръстите му си играеха със златния амулет, който висеше на верижка около врата му.
Той го разгледа и възкликна от изненада.
Та това беше Златин, Съкровището, знакът на Детската царица, който го правеше неин заместник! Месечка му бе предала властта си над всички живи същества и неодушевени предмети във Фантазия. И докато той носеше този знак, тя все едно че винаги щеше да е до него.
Бастиан гледа дълго двете змии, светлата и тъмната, които бяха захапали една на друга опашките си и образуваха елипса. После завъртя медальона и за свое голямо учудване откри, че на обратната страна има надпис. Със странни заврънкулки беше изписано:
За това изобщо не бе ставало дума в Приказката без край. Нима Атрею не бе забелязал надписа?
Но този факт сега не беше от значение. Важно беше единствено, че с тези думи му разрешаваха, не, дори го караха да прави всичко, което му се прииска.
Бастиан пристъпи към стената на грейналия в цветна премяна гъсталак от растения, за да види дали може да се провре някъде. С радост установи, че тя може да се отмести без всякакво усилие, като перде, и излезе.
Нощните растения бяха продължили да растат тихо и кротко, но заедно с това така буйно и неудържимо, че Перелин междувременно се бе превърнал в гора, каквато преди Бастиан човешко око не бе виждало.
Големите дънери бяха достигнали височината и дебелината на църковни камбанарии, но въпреки това продължаваха да растат нагоре и нямаха и намерение да спрат. На места тези матово проблясващи исполински стебла бяха толкова нагъсто едно до друго, че беше невъзможно да се провреш между тях. А семената продължаваха да валят като дъжд от искри.
Бастиан тръгна да се разхожда под изпълнените със светлина сводове на гората. В началото се стараеше да не настъпи нито един от мъждукащите по земята кълнове, но скоро разбра, че е невъзможно. Просто нямаше нито педя земя, където да не расте нещо. Така той тръгна, без да внимава, по коридора, образуван от грамадните дънери.
Бастиан се наслаждаваше на красотата си. При това съвсем не го смущаваше, че няма кой да му се възхищава. Напротив, радваше се, че не дели с никого радостта си. Изобщо не го интересуваше дали ще му се възхищават онези, които доскоро му се бяха надсмивали. Вече не! Той мислеше за тях едва ли не със съжаление.
В гази гора нямаше годишни времена, денят и нощта не се редуваха, тук чувството за отминалото време беше съвсем друго от онова, на което бе свикнал Бастиан. Така той не Знаеше колко дълго се е разхождал. Ала неговата радост, че е красив, постепенно се превърна в друго чувство — той започна да го възприема като нещо естествено. Не че беше по-малко щастлив, но му се струваше, че открай време е било така.
Причината за това Бастиан щеше да разбере едва много, много по-късно и сега ни най-малко не подозираше за нейното съществуване. Защото покрай красотата, с която беше дарен, той постепенно забрави, че някога е бил дебел и с криви крака.
Дори и да бе забелязал какво се е случило, той едва ли би желал да запази този спомен. Но забравата настъпваше съвсем незабелязано. И когато споменът напълно изчезна, на него вече му се струваше, че открай време си е бил такъв, какъвто е Сега. И точно така се изпълни желанието му да бъде красив, защото само Онзи, който поначало си е красив, не жадува да бъде такъв.
Едва постигнал това, той вече започна да изпитва известна неудовлетвореност и в него се пробуди ново желание. Да си само красив, всъщност не беше достатъчно! Той искаше и да е силен, по-силен от всички други. Най-силният на този свят!
Както се разхождаше из Нощната гора Перелин, започна да усеща глад. Тук-там си откъсваше от странните по форма светещи плодове и опитваше предпазливо дали могат да се ядат. И още как! — установи той с облекчение, та те бяха толкова вкусни, някои тръпчиви, други сладки, някои леко нагарчаха,
