но всички бяха много съблазнителни. Както си ходеше, започна да ги яде и усети, че в тялото му се влива нова чудотворна сила.
Междувременно блещукащите ниски дървета и храсталаци в гората така го бяха обградили от всички страни, че той виждаше само пред себе си. Освен това отгоре започнаха да се спускат лиани и надземни корени. Те се преплитаха с гъсталака и образуваха непроходима стена. Бастиан си проправяше път през нея, като нанасяше саблени удари с ръката си. И наистина успяваше да просече шубрака, сякаш държеше нож, но образувалият се отвор веднага се затваряше зад гърба му, и то сякаш никога не е съществувал.
Той продължи напред, но една стена от огромни дървета му се изпречи на пътя. Техните стебла се бяха притиснали така плътно едно до друго, че помежду им не бе останал никакъв процеп.
Бастиан хвана два от дънерите с ръце и ги огъна встрани! Зад него процепът отново се затвори безшумно.
Бастиан нададе див победоносен вик.
Той бе станал господар на девствената гора!
Известно време му правеше удоволствие да си проправя път през джунглата, сякаш е слон, чул Големия зов. Силите му не намаляваха, не беше нужно да спира нито за секунда, за да си поеме дъх, в хълбока му не се появиха бодежките, сърцето му не се разтуптя, дори не се изпоти.
Най-накрая се налудува до насита и му се прииска да види Перелин, своето царство, от високо, за да разбере докъде се разпростира вече.
Той погледна нагоре, за да прецени височината, плю на дланите си, хвана една лиана и започна да се катери нагоре, ей така, с едната и после с другата ръка, без да използва краката, както бе виждал, че правят артистите от цирка. За момент се мярна пред очите му като избледнял спомен от отдавна отминалите дни, как пред погледите на превиващия се от смях клас виси като чувал с картофи в най-долния край на въжето. Това го накара да се усмихне. Как ли щяха да зяпат, ако го видеха сега. Щяха да се гордеят, че го познават. Но той нямаше да им обърне никакво внимание.
Той на един дъх достигна накрая клона, от който се спускаше лианата, и го възседна. Беше дебел колкото бъчва и вътрешността му фосфоресцираше червеникаво. Бастиан се изправи внимателно на крака и започна да балансира към стеблото. И тук много виещи се растения образуваха гъсталак, който му се изпречваше на пътя, но той без усилие се провираше напред.
Тук горе стеблото беше все още толкова дебело, че дори петима мъже не биха могли да го обхванат. Нямаше друг страничен клон, намиращ се по-високо или стърчащ в друга посока, който Бастиан да може да достигне от мястото, където се намираше. Затова той се хвърли, улови се за един надземен корен и се люля на него напред-назад, докато се хвана за по-горния клон, и то отново с един рискован скок. Оттам можеше с ръце да се издърпа до следващия. Вече беше много високо в короната на дървото, най-малко сто метра над земята, но блещукащите листа и клони му пречеха да я види.
Едва когато се изкачи на два пъти по-голяма височина, се появиха тук-там места, откъдето можеше да се огледа, но тогава работата започна да става съвсем трудна — именно защото клоните оредяха. И накрая, когато достигна почти до самия връх, трябваше да спре, тъй като не намери нищо, за което да се хване, освен голямото гладко стебло, на дебелина колкото телеграфен стълб.
Бастиан погледна нагоре и видя, че това стебло или по-скоро върлина завършва след около двайсет метра с грамаден, светещ тъмночервен цвят. Той просто не знаеше как да стигне догоре. Налагаше се обаче да се качи, защото не искаше да остане там, където се намираше. И така, той прегърна стеблото и се изкатери като акробат по последните двайсет метра. Тънкият връх се люлееше напред-назад, огъваше се на вятъра като тревичка.
Най-сетне той стигна непосредствено под цвета, който се разтваряше нагоре като лале. Успя да пъхне ръката си между листата му. Така имаше за какво да се хване, бутна листата настрани и се издърпа нагоре.
За момент остана да лежи, защото все пак малко се бе запъхтял. Скоро обаче се изправи и се огледа от ръба на проблясващия огромен цвят във всички посоки като от наблюдателница.
Гледката беше неописуемо величествена!
Растението, в чийто цвят се намираше Бастиан, беше едно от най-високите в цялата джунгла, така че погледът му стигаше много далече. Над него продължаваше да виси като беззвездно нощно небе същата кадифена тъмнина, а под него се стелеха в пъстрата си премяна безбройните върхове на Перелин. Очите му просто се наляха със сълзи при вида на толкова красота.
И Бастиан дълго стоя и се наслаждава на гледката! Това беше негово царство! Той го бе създал! Той беше господарят на Перелин.
И още веднъж дивият му победоносен вик се разнесе над светещата джунгла.
А нощните растения продължаваха да растат тихо, кротко и неудържимо.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Гоаб, Пустинята на цветовете
Отваряйки очи, след като дълго и дълбоко бе спал в блещукащия грамаден червен цвят, Бастиан видя, че над него все още е надвиснало черното кадифено нощно небе. Протегна се и усети със задоволство необикновената сила на тялото си.
И отново, без дори да забележи, в него бе настъпила промяна. Изпълнило се беше желанието му да бъде силен.
Когато стана и се огледа над ръба на огромния цвят, той установи, че Нощната гора Перелин явно постепенно бе престанала да расте. Тя вече не се бе променила особено много. Бастиан не знаеше, че и това беше свързано с изпълнението на желанието му и че едновременно с него се бе заличил споменът за неговата предишна слабост и несръчност. Той беше красив и силен, но това някак си не му беше достатъчно. Дори му се струваше едва ли не мекушаво. Да бъдеш хубав и силен имаше стойност само ако си закален, жилав и със спартанско тяло и дух. Също като Атрею. Но как да станеш такъв сред тези светещи цветя, където само да си протегнеш ръката, и ще хванеш някой плод.
На изток, на хоризонта на Перелин, започнаха да играят първите нежни седефени тонове на зората. И колкото по-светло ставаше, толкова по-бледо светеха нощните растения.
— Най-сетне! — възкликна Бастиан. — Вече си мислех, че тук никога няма да дойде ден.
Той седна на дъното на цвета и се замисли какво му се иска да прави сега. Да слезе отново долу и да продължи да се разхожда? Е, разбира се, като господар на Перелин можеше да си проправи път накъдето поиска. Можеше да обикаля с дни, месеци, а дори и с години. Джунглата беше твърде голяма, за да може някой ден да напусне пределите й. Колкото и красиви да бяха нощните растения, Бастиан не можеше да остане сред тях цял живот. Е, друго щеше да бъде да преброди например някоя пустиня — най-голямата пустиня на Фантазия. Ето ти нещо, с което човек спокойно би могъл да се гордее!
И в този момент той усети, че грамадното растение силно се разтърси. Стеблото се сведе и се чу някакъв шум, сякаш нещо се пречупи и започна да се сипе пясък. Бастиан трябваше да се хване, за да не се изтърколи от цвета, който продължаваше да се накланя и вече стоеше в хоризонтално положение. Ужасна беше гледката, която се разкриваше към Перелин.
Междувременно слънцето бе изгряло и се виждаше, че навред цари разрушение. От огромните нощни растения не бе останала и следа. Много по-бързо, отколкото се бяха образували, сега те се разпадаха под ярките лъчи на слънцето и се превръщаха в прах от фин цветен пясък. Само тук-там се подаваха пъновете на някои огромни дървета, които се свличаха като изсъхнали пясъчни кули. Единственото растение, което все още сякаш успяваше да устои на разрушението, беше онова, в чийто цвят седеше Бастиан. Но когато той се опита да се хване за листата на цвета, те се превърнаха в песъчинки и се разпиляха като облак прах. Сега, когато вече нищо не му пречеше да види земята, той разбра на каква шеметна височина се намира. Ако не искаше да падне, трябваше да слезе колкото може по-бързо.
Той се смъкна внимателно от цвета, за да не предизвиква ненужни сътресения, възседна стеблото, което сега се бе огънало като рибарска пръчка. Едва сторил това, зад гърба му целият цвят се срина и се разпръсна като облак червен пясък.
Бастиан продължи много предпазливо. Друг не би издържал на страшната гледка от тази шеметна височина и би паднал от ужас, но на него изобщо не му се виеше свят и той запази пълно самообладание.
