той каза:
— Чуй, господарю, възможно е да чуеш звуци, които ще те стреснат. Но не се безпокой. Докато носиш знака, нищо няма да ти се случи.
Бастиан кимна и прекрачи прага на вратата.
Пред него се намираше помещение, което беше приказно украсено. Подът бе застлан с меки пъстроцветни килими. Тънките колони, които подпираха свод с много чупки, бяха покрити със златна мозайка. Тя отразяваше хилядократно светлината на висящите лампи, които и тук грееха във всевъзможни цветове. В единия ъгъл имаше широк диван с най-различни пухкави покривки и възглавници, над които падаше балдахин от лазурносиня коприна. В другия ъгъл каменният под беше издълбан така, че образуваше голям плувен басейн, в който димеше течност, блестяща като злато. На ниска масичка бяха подредени блюда и подноси с ястия, също и гарафа с рубиненочервено питие и златна чаша.
Бастиан седна на масата и започна да яде. Питието беше тръпчиво, ухаеше на диви плодове и утоляваше прекрасно жаждата. Ястията му бяха напълно непознати. Той дори не можеше да каже дали са приготвени от месо, зеленчуци или ядки. Някои всъщност приличаха на тикви и пъпеши, но вкусът беше съвсем различен — лютив и пикантен. В него имаше нещо необикновено и много приятно. Бастиан яде до насита.
След това се съблече, не свали само знака на Детската царица, и влезе в басейна. Известно време пляска с ръце в огнената клокочеща вода, изкъпа се, после започна да се гмурка и да изпуска шумно въздуха като морж. След това в края на басейна откри някакви странни шишета. Реши, че са пълни с благовонни масла. Без много да мисли, той сипа от всеки вид във водата. Появиха се зелени, червени и жълти пламъчета, които пълзяха напред-назад по повърхността, вдигна се и малко пушек. Миришеше на смола и горчиви билки.
Накрая той излезе от басейна, избърса се с меките кърпи, които бяха оставени там, и пак се облече. При това му се стори, че лампите в помещението изведнъж засветиха по-слабо. Тогава до ушите му достигнаха странни звуци, при които го побиха студени тръпки. Нещо пращеше и скърцаше, сякаш огромна скала се пукаше от студ. Този шум прерасна в стонове, които постепенно заглъхнаха.
Бастиан се ослуша, сърцето му биеше лудо. После се сети за думите на Граограман, че не бива да се тревожи.
Звуците не се повториха. Но тишината беше едва ли не още по-страшна. Трябваше да разбере какво се е случило!
Отвори вратата на покоите и надникна в голямата пещера. Първоначално не откри никаква промяна, освен че лампите светеха по-слабо и светлината им пулсираше като сърце, което започва да бие все по- бавно и по-бавно. Лъвът още лежеше в същата поза върху черния скален блок и сякаш гледаше към Бастиан.
— Граограман! — извика тихо Бастиан. — Какво става тук? Какъв беше този шум? Ти ли беше?
Лъвът не отговори и не помръдна, но когато момчето се приближи към него, го проследи с очи.
Бастиан протегна бавно ръката си, за да погали гривата му, но щом я докосна, се дръпна уплашен. Тя беше твърда и леденостудена като черната скала. Същото усети и когато пипна лицето и лапите на Граограман.
Не знаеше какво да прави. Той видя, че черната скална врата бавно се отваря. Едва когато вече вървеше по дългия тъмен коридор, се запита какво всъщност търси навън. Нали в тази пустиня нямаше никой, който би могъл да спаси Граограман.
Но там нямаше никаква пустиня.
Навред в нощната тъмнина започнаха да проблясват светлинки. Безброй малки кълнове надигаха чела от пясъчните зрънца. Нощната гора Перелин отново растеше!
Бастиан изведнъж се досети, че това е свързано по някакъв начин с вкаменяването на Граограман.
Той отново се върна в пещерата. Светлината на висящите лампи едва-едва проблясваше. Отиде до лъва, прегърна грамадния му врат и притисна лицето си към муцуната на животното.
Ето че вече и очите на лъва бяха станали черни и мъртви като скалата. Граограман се бе вкаменил. Светлинките трепнаха за сетен път и стана тъмно като в гроб.
Бастиан заплака горчиво и каменното лъвско сърце беше обляно от сълзите му. Накрая момчето се сгуши между огромните лапи и заспа.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Граограман, Пъстрата смърт
Пробуди го гръмкият глас на лъва:
— Господарю, тук ли прекара цялата нощ?
Бастиан се надигна и разтърка очи. Той се намираше между лапите на лъва, животното бе навело към него грамадната си глава. В погледа на Граограман се четеше изненада, козината му все още беше черна като скалния блок, върху който лежеше, но очите му искряха. Висящите лампи в пещерата отново светеха.
— Ах — промълви Бастиан, — аз… мислех, че си се вкаменил.
— Наистина бях вкаменен — отговори лъвът. — Когато настъпи нощта, умирам и всяка сутрин отново се събуждам.
— Пък аз си мислех, че е завинаги — рече Бастиан.
— Всеки път е завинаги — добави Граограман загадъчно.
Той се изправи, изтегна се и почна да обикаля из пещерата напред-назад, както обикновено правят лъвовете. Огнената му козина се отразяваше с все по-искрящи цветове в пъстрите плочки. Той спря внезапно и погледна момчето.
— Нима си проливал сълзи за мен?
Бастиан кимна безмълвно.
— Тогава ти си не само единственият, който е спал в лапите на Пъстрата смърт — продължи лъвът, — но и единственият, който е плакал, че Граограман е умрял.
Бастиан погледна лъва, който отново закрачи напред-назад, и накрая попита тихо:
— Ти винаги ли си сам?
Лъвът спря, но този път не погледна към Бастиан. С извърната назад глава той гръмко повтори:
— Сам…
Отговорът му отекна в пещерата.
— Моето царство е пустинята… но тя е и мое дело. Каквото и да докосна, се превръща в пустиня. Нося я със себе си, аз съм смъртоносният огън. Та какво друго може да ми е отредено освен вечна самота?
Бастиан млъкна изумен.
— Господарю — продължи лъвът, като пристъпи към момчето и го погледна с огнените си очи, — ти, който носиш знака на Детската царица, единствен можеш да ми отговориш защо е нужно да умирам, когато идва нощта.
— За да може в Пустинята на цветовете да израсне Нощната гора Перелин — отговори Бастиан.
— Перелин? — повтори лъвът. — Та какво е това?
Сега Бастиан разказа какви чудеса крие джунглата от жива светлина. Докато Граограман слушаше изумен, без да мръдне, той му описа многообразието и великолепието на блещукащите и фосфоресциращи растения, които се размножават от само себе си, техния неспирен безшумен растеж, приказната им красота и величие. Той се въодушевяваше и говореше ли, говореше, а очите на Граограман блестяха все по- ярко.
— И всичко това може да съществува само докато ти си вкаменен. Ала Перелин би погълнала всичко и сама би се задушила, ако не трябваше отново да умре и да се превърне в прах в момента, в който ти се събудиш. Перелин и ти сте едно цяло.
Граограман мълча дълго.
— Господарю, сега разбирам — каза той накрая, — че моята смърт дава живот, а моят живот носи смърт и че и двете са нужни. Сега проумявам смисъла на моето съществуване. Благодаря ти.
Той отиде бавно и тържествено в най-тъмния ъгъл на пещерата. Бастиан не можа да види какво прави там, но чу, че иззвънтя някакъв метален предмет. Когато се върна, Граограман държеше нещо в зъбите си и
