приказка. Не бива да оставаш тук.
— Но нали не мога да отида другаде — рече Бастиан. — Пустинята е твърде голяма, за да може някой да достигне края й. А ти не можеш да ме отведеш оттук, защото носиш пустинята със себе си.
— Ти ще откриеш пътищата на Фантазия — каза Граограман — само чрез желанията си. И при това можеш да си поискаш нещо едва след като предното се е сбъднало. Не ще постигнеш онова, към което не се стремиш. Какво означават тук думи като „близко“ и „далече“? А не е и достатъчно само да поискаш да напуснеш едно място. Трябва нещо да те влече другаде. Остави да те водят желанията.
— Но на мен хич и не ми се иска да си отида — отвърна Бастиан.
— Ти ще трябва да разбереш кое е следващото ти желание — отговори Граограман едва ли не строго.
— А ако не разбера — попита Бастиан, — как тогава ще си отида оттук?
— Чуй, господарю — каза тихо Граограман, — във Фантазия има едно място, което води навсякъде и докъдето може да се стигне отвсякъде. Храмът на хилядата врати. Никой не го е виждал отвън, защото той няма външна страна. Затова пък отвътре е лабиринт от врати. Който иска да го опознае, трябва да има смелостта сам да влезе в него.
— Как би могъл да го стори, след като изобщо не е в състояние да го достигне отвън?
— Всяка врата — продължи лъвът, — всяка врата в цяла Фантазия, и най-обикновената врата на някой обор или кухня, та дори и на гардероб, може в определен момент да стане вход към Храма на хилядата врати. Отмине ли този момент, тя отново става онова, което е била преди. Затова никой не може два пъти да мине през една и съща врата. И никоя от хилядата врати не води там, откъдето си дошъл. Няма връщане назад.
— А след като вече си вътре — попита Бастиан, — може ли пак да излезеш отнякъде?
— Да — отговори лъвът, — но то не е така просто, както при обикновените сгради. Защото през лабиринта на хилядата врати може да те води само едно истинско желание. Който го няма, ще се лута, докато разбере какво иска. А това понякога трае много дълго.
— Как може да се намери входната врата?
— Трябва да го пожелаеш.
Бастиан размишляваше дълго, после каза:
— Странно, че не можеш да си пожелаеш ей така онова, което искаш. Откъде всъщност идват желанията? И какво изобщо е едно желание?
Граограман погледна учудено момчето, но не отвърна.
Няколко дни по-късно те пак говориха за много важни неща.
Бастиан бе показал на лъва надписа върху обратната страна на Съкровището.
— Какво ли значи това? попита той. — „ПРАВИ КАКВОТО ТИ СЕ ИСКА“, нали то означава да правиш всичко, което ти се ще, не мислиш ли?
Изведнъж лицето на Граограман стана странно сериозно, а очите му почнаха да пламтят.
— Не — изръмжа той със своя дебел, тътнещ глас, — това ще рече, че трябва да действаш съобразно Истинската си воля. А няма нищо по-трудно.
— Истинската ми воля? — повтори Бастиан поразен. — Туй пък какво е?
— Това е твоята най-съкровена тайна, която все още не си узнал.
— А как да я науча?
— Като тръгнеш по пътя на желанията и преминеш през всяко едно от тях, та чак до последното. То ще те заведе при Истинската ти воля.
— Та то не било трудно! — възкликна Бастиан.
— Този път крие най-много опасности — каза лъвът.
— Защо? — попита Бастиан. — Мен не ме е страх.
— Не става дума за това — изръмжа Граограман, — за него трябва най-много честност и съобразителност, никъде другаде не може да се загубиш така лесно и безвъзвратно.
— Искаш да кажеш, че човек невинаги има добри желания? — подпита го Бастиан.
Лъвът плесна с опашката си по пясъка, на който лежеше. Отпусна уши, набърчи нос и очите му засвяткаха. Бастиан неволно се дръпна и Граограман изрева така, че отново разтърси земята:
— Какво знаеш ти за желанията! Какво знаеш ти за доброто!
През следващите дни Бастиан размишлява дълго над всичко онова, което му бе казал Пъстрата смърт. Но има неща, които не можеш да разбереш само с размисъл, на тях те учи животът. И така стана, че едва много по-късно, след като той бе преживял не малко, се сети за думите на Граограман и започна да ги разбира.
През тези дни Бастиан отново се бе променил. Към всички дарове, които той получи след срещата си с Месечка, сега се прибави и храбростта. И както по-рано, за сметка на това му беше отнето нещо, а именно споменът за предишната му страхливост.
И тъй като вече нямаше нищо, от което да се бои, първоначално смътно, а после все по-ясно в него започна да се пробужда ново желание. Не му се искаше повече да е сам. Макар и с Пъстрата смърт, той в определен смисъл все пак беше сам. Щеше му се да покаже и на другите на какво е способен, щеше му се да буди възхищение, да се прослави.
И една нощ, когато отново наблюдаваше как расте Перелин, той усети, че е за последен път, че трябва да се раздели с величието на светещата Нощна гора. Някакъв вътрешен глас го теглеше другаде.
Той погледна за последен път пламналото великолепие от цветове, после слезе в Граограмановата пещера гробница и седна в тъмното на стъпалата. Не можеше да каже какво чака, но знаеше, че тази нощ не бива да ляга да спи. Сигурно бе задрямал, както седеше, защото изведнъж се сепна и скочи, сякаш някой бе извикал името му.
Вратата, която водеше към покоите, беше открехната. Ивица червена светлина се промъкваше през процепа в тъмната пещера.
Бастиан се надигна. Нима в момента вратата се бе превърнала във вход към Храма на хилядата врати? Той се приближи с несигурни стъпки към процепа и опита да погледне през него, но не можа нищо да разпознае. После процепът започна бавно да се стеснява. Скоро щеше да отлети единствената му възможност да си отиде оттук!
Той се обърна още веднъж към Граограман, който, без да помръдва, лежеше на своя пиедестал, облещил мъртви каменни очи. Ивицата светлина, която идваше от вратата, падаше точно върху него.
— Сбогом, Граограман. Благодаря ти за всичко! — каза Бастиан тихо. — Аз ще се върна пак, честна дума. Ще дойда отново.
След това се шмугна през процепа на вратата, която веднага се затвори зад гърба му.
Бастиан не знаеше, че няма да спази обещанието си. Едва много, много по-късно един човек щеше да дойде от негово име и да го изпълни.
Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Сребърният град Амаргант
Рубиненочервена светлина се стелеше бавно по пода и стените на помещението. Стаята беше с шест стени и наподобяваше килийка от голяма пчелна пита. През една стените имаха врати, останалите три помежду им бяха изрисувани със странни картини. Представляваха екзотични пейзажи и някакви необикновени създания полурастения-полуживотни. Бастиан бе дошъл през едната от вратите, останалите две се намираха вдясно и вляво от него. Формата им беше една и съща, само дето лявата беше черна, а дясната — бяла. Бастиан реши да мине през бялата.
В следващата стая се сипеше жълтеникава светлина. Стените имаха същото разположение. Тук картините изобразяваха най-различни уреди, от които Бастиан така и не можа да разбере дали са инструменти или оръжия. Двете врати, които водеха наляво и надясно, бяха едни и същи на цвят, но лявата беше висока и тясна, а дясната, обратното — ниска и широка. Бастиан мина през лявата.
Стаята, в която влезе, беше също шестоъгълна, но със синкаво осветление. На картините по стените имаше орнаменти с много заврънкулки, а може и да бяха букви от някаква неизвестна азбука. Тук двете
