Точно това мъчеше юнака Хинрек. Та как да й покаже, че е най-големият герой! В края на краищата не можеше да убие някого, който нищо не му е сторил. А войни отдавна не бе имало. Той на драго сърце би се бил и с чудовища, и с демони, а ако зависеше от него, всяка сутрин на закуска щеше да й поднася по една кървава драконова опашка, но надлъж и шир нямаше нито чудовища, нито дракони. Когато дошъл при него пратеникът на Сребърния старец Кверквобад, за да го покани да участва в турнира, той, естествено, веднага се съгласил.
Принцеса Огламар настояла обаче да отиде с него, защото искала да се убеди със собствените си очи на какво е способен.
— Както е известно — каза тя, като се усмихна на Бастиан, — на разказите на юнаците не може много да се вярва. Всички те обичат да преувеличават.
— Дали преувеличавам или не — намеси се юнакът Хинрек, — аз този легендарен спасител в малкото си джобче ще го сложа!
— Откъде пък знаете? — попита Бастиан.
— Е — каза юнакът Хинрек, — ако този приятел беше дори на половината силен колкото мен, нямаше да му е нужна никаква лична охрана, която да го съпровожда и да го пази като бебе. Този Спасител трябва да е доста жалко човече.
— Как можете да говорите подобно нещо! — извика възмутено Огламар. — В края на краищата той е предотвратил гибелта на Фантазия.
— И какво от това! — отвърна юнакът Хинрек с насмешка. — За това не е нужно особено геройство.
Бастиан реши при удобен случай да му даде такъв урок, че да го запомни.
Другите трима рицари срещнали случайно двамата по пътя си и се присъединили към тях. Хикрион, който имаше рунтави черни мустаци, твърдеше, че мечът му не отстъпвал по сила и ярост на никой друг меч във Фантазия. Хисбалд, който беше червенокос и в сравнение с другите имаше едва ли не нежна външност, твърдеше, че никой друг не може да върти така бързо и изкусно сабята като него. А третият, Хидорн, беше убеден, че няма равен в боя по твърдост и издръжливост. Видът му подкрепяше това твърдение — той беше висок, слаб и сякаш изтъкан от жили и кости.
След като се нахраниха, те тръгнаха на път. Съдовете, покривката и запасите от храна прибраха в дисагите на едно муле. Принцеса Огламар се качи на своя бял кон с дамско седло и потегли в тръс, без да се огледа дали другите идват. Юнакът Хинрек скочи на врания си жребец и потегли в галоп след нея. Останалите трима рицари предложиха на Бастиан да седне между дисагите на мулето. Той се метна на гърба му, рицарите възседнаха прекрасно оседланите си коне… и поеха в тръс през гората. Бастиан яздеше най- отзад. Мулето, старо животно, изоставаше все повече и повече и Бастиан се опита да го пришпори. Но вместо да тръгне по-бързо, то съвсем спря, извърна глава и каза:
— Няма защо да ме пришпорваш, аз нарочно изостанах, господарю!
— Защо? — попита Бастиан.
— Знам кой си, господарю.
— Че откъде знаеш?
— Макар и да съм половин магарица, не съм толкова загубено, че да не разбера. Дори и конете май усетиха. Не е нужно да ми го казваш, господарю. Би ми стигало да разкажа на децата и внуците си, че съм носила Спасителя и първа съм го приветствала. За съжаление такива като мен не могат да имат деца.
— Как се казваш? — попита Бастиан.
— Иха, господарю.
— Слушай, Иха, не ми разваляй играта и засега запази в тайна това, което знаеш. Ще го направиш ли?
— С удоволствие, господарю.
Тогава мулето побягна в тръс, за да догони другите.
Компанията ги изчакваше в края на гората. Възхитени, всички гледаха надолу към град Амаргант, който блестеше в краката им, облян от слънчеви лъчи. Гората завършваше на една височина, от която се разкриваше красива гледка към голямо езеро. Цветът му беше почти теменуженосин, а от всички страни беше обградено с гористи хълмове. Насред това езеро бе разположен сребърният град Амаргант. Всички къщи бяха построени върху кораби, големите дворци — върху големи шлепове, а малките — на гемии и лодки. И всяка къща и кораб бяха от сребро, изкусно украсено с изтънчени орнаменти. Прозорците и вратите на малките и големи дворци, кулите и балконите бяха от сребърен филигран, който по изящество нямаше равен в цяла Фантазия. Из езерото сновяха лодки и гемии, които прекарваха посетителите от бреговете до града. Така юнакът Хинрек и неговите спътници побързаха да стигнат брега, където чакаше сребърна лодка с приказно извит нагоре нос. В нея се побра цялата дружина заедно с конете и мулето.
Докато плаваха, Бастиан научи от лодкаря, който между другото носеше сърмени дрехи, че теменуженосинята вода на езерото била толкова солена и горчива, че веднага разяждала всичко… всичко, с изключение на среброто. Езерото се наричало Мурху, или Езерото на сълзите. Преди много години град Амаргант бил преместен насред езерото, за да не може никой да го нападне. Онези, които се опитвали да го достигнат с дървени или железни кораби, потъвали и загивали, защото водата разтваряла за кратко време кораба и екипажа. Причината Амаргант да остане сред вода и сега била обаче друга. Жителите му обичали да променят мястото на къщите, улиците и площадите. Ако например две семейства, които живеели в двата противоположни края на града, се сприятелели и сродели, защото младите са се оженили, те напускали местата, в които живеели дотогава, и допирали сребърните си кораби един до друг, за да станат съседи. Трябва да се спомене между другото, че и среброто не било какво да е, а също така неповторимо, както и небивалата красота, с която бе изработено.
Бастиан с удоволствие би научил от лодкаря и повече, но лодката достигна града и той трябваше да слезе със спътниците си.
Най-напред потърсиха странноприемница, за да има къде да отседнат с животните си. Това не беше особено лесно, защото Амаргант буквално бе залят от пътници, които идваха за турнира от близо и далече. В края на краищата намериха все пак места в една гостилница. Когато Бастиан вкара мулето в обора, той му прошепна на ухото:
— Не забравяй какво ми обеща, Иха. Скоро ще се видим отново.
Иха само кимна с глава.
След това Бастиан каза на спътниците си, че повече не иска да им додява и че ще поразгледа сам града. Той им благодари за любезността и се сбогува. А в действителност гореше от нетърпение да намери Атрею.
Големите и малките параходи бяха свързани помежду си с кейове, някои тесни и ефирни, така че по тях можеше да мине само един човек, други — широки и пищни като улици, по които се трупаше тълпата. Имаше и вити мостове с покриви, а в каналите между корабите дворци плаваха стотици малки сребърни ладии. Но където и да се намираше, човек винаги чувстваше, че земята под краката му леко се поклаща нагоре и надолу, което му напомняше, че целият град плава по вода.
Тълпата посетители, от които градът сякаш преливаше, беше толкова пъстра и многолика, че ако човек иска да я обрисува, трябва да напише цяла книга. Жителите на Амаргант можеха лесно да се разпознаят, защото носеха дрехи от сърма, които не бяха по-лоши от сребърната мантия на Бастиан. Косите им също бяха сребърни, те бяха високи и снажни, а очите им бяха теменуженосини като Мурху, Езерото на сълзите. Повечето посетители не бяха така красиви. Имаше пращящи от мускули великани, с глави, които изглеждаха малки като ябълки върху мощните им рамене. Разхождаха се и тъмни и нагли субекти, особняци, с които хич не ти трябваше да си имаш работа. Срещаха се пройдохи с хитри очички и бързи ръчички и хали, които бълваха огън и дим от устата и ноздрите си. Като живи пумпали кръжаха наоколо шарлатаните, а горски духове с остри уши, криви носове, кози опашки и крака мъкнеха на плещите си големи боздугани. Бастиан веднъж видя и един каменояд, чиито зъби стърчаха от устата му като стоманени длета. Сребърният кей се огъваше под тежестта му, когато мина с тежки стъпки по него. Но преди Бастиан да успее да го попита да не би да е Прас-Фрас-Трас, той изчезна в тълпата.
Накрая Бастиан достигна центъра на града. Това беше мястото, където се провеждаше турнирът. Той беше вече в разгара си. На голям кръгъл площад, който приличаше на огромна циркова арена, стотици участници в състезанието мереха силите си и показваха на какво са способни. Наоколо се трупаше тълпа от
