Юнакът Хинрек разгледа най-подробно всичко и нищо не можа да каже. Устните му потреперваха.
— Но поне по сила не ме превъзхождаш — промълви той накрая с леко разгневен глас.
После грабна най-големия топуз от всички, които се търкаляха на площада, и бавно го изтласка над главата си. Но още не свършил, Бастиан го хвана и го вдигна заедно с тежестта. Юнакът Хинрек загледа така слисано, че неколцина зрители не се стърпяха и се разсмяха.
— Досега определяхте вие в какво да се състезаваме — рече Бастиан. — Съгласни ли сте сега и аз да предложа нещо?
Юнакът Хинрек кимна безмълвно.
— Нека да премерим храбростта си!
Юнакът Хинрек се окопити отново.
— От нищо не ме е страх!
— Тогава — отвърна Бастиан — предлагам да видим кой ще преплува пръв Езерото на сълзите. Победител ще е онзи, който по-бързо стигне до другия бряг.
На площада настъпи гробно мълчание.
Юнакът Хинрек ту почервеняваше, ту пребледняваше.
— Но това не е никакво изпитание за храброст, а жива лудост.
— Аз съм готов да го направя. Хайде да тръгваме!
Сега юнакът Хинрек загуби самообладание.
— Не — изкрещя той и тупна с крак, — вие знаете също така добре, както и аз, че водата на Мурху разтваря всичко. Това значи да отидеш на сигурна смърт.
— Аз не се страхувам — отговори спокойно Бастиан. — Прекосил съм Пустинята на цветовете, ядох, пих и се къпах в огъня на Пъстрата смърт. Никак не ме е страх от тези води.
— Сега излъгахте! — изрева юнакът Хинрек, почервенял като рак. — Никой във Фантазия не би оцелял, ако срещне Пъстрата смърт! И децата знаят това.
— Юнако Хинрек — рече бавно Бастиан, — вместо да ме обвинявате, че лъжа, по-добре си признайте, че ви е страх.
Това беше вече много за юнака Хинрек. Обезумял от ярост, той изтегли големия си меч от ножницата и се нахвърли върху Бастиан. Момчето се дръпна и понечи да каже нещо, за да го възпре, но юнакът Хинрек не го остави. Той замахна към Бастиан за кървава разплата. В същия момент мечът Сиканда се стрелна като светкавица от ръждивата си ножница в ръката на Бастиан и започна да играе.
Онова, което се случи, беше така невероятно, че никой от присъстващите нямаше да го забрави цял живот. За щастие Бастиан не можа да освободи ръката си от дръжката на меча и трябваше да следва всяко движение, което извършваше Сиканда. Мечът първо наряза на парчета великолепните доспехи на юнака Хинрек. На всички страни се разхвърчаха парцали, но по кожата му нямаше и драскотина. Юнакът Хинрек се отбраняваше отчаяно и размахваше меча си като луд, но Сиканда святкаше около него, сякаш беше огнен вихър, и така го заслепяваше, че нито един от ударите му не уцели противника. Накрая той остана по бельо, но все още не преставаше да замахва към Бастиан. Тогава Сиканда накълца меча му на парченца, и то с такава скорост, че острието му се задържа за момент във въздуха, без да се разпадне, а след това, звънтейки, падна на земята, като че ли се изсипаха купчина монети. Юнакът Хинрек гледаше с ококорени очи останалата в ръката му дръжка, която вече не можеше да му послужи за нищо. Хвърли я и наведе глава. Сиканда се прибра отново в ръждивата си ножница и Бастиан успя да освободи ръката си.
Хилядогласен вик на въодушевление и учудване се разнесе от тълпата зяпачи. Те нахлуха на площада, хванаха Бастиан, вдигнаха го на ръце и го понесоха триумфално. Радостта нямаше край. Както беше нависоко, Бастиан се огледа за юнака Хинрек. Искаше да му извика няколко думи за помирение, защото всъщност съжаляваше бедния човечец, не бе искал така да го засрамва. Но юнакът Хинрек никъде не се виждаше.
После внезапно наоколо стана тихо. Тълпата се отдръпна и направи някому място. И ето че отпред се изправи Атрею и усмихнат погледна нагоре към Бастиан. Бастиан също се усмихваше. Тогава тълпата го свали и двете момчета се изправиха едно срещу друго, като мълчаливо се оглеждаха. Накрая Атрею заговори:
— Ако все още се нуждаех от спътник, за да тръгна да търся Спасителя на Фантазия, щеше да ми е достатъчен само този, защото е равен на повече от сто, взети заедно. Но на мен не ми трябва никой, тъй като експедицията по търсенето няма да се състои.
Учудени и разочаровани, хората започнаха да роптаят.
— Спасителят на Фантазия не се нуждае от нашата закрила — продължи Атрею, като повиши глас, — защото може да се пази сам по-добре, отколкото всички ние бихме го опазили. И няма нужда повече да го търсим, тъй като той ни намери. Не го познах веднага, защото, когато го видях във Вратата на вълшебното огледало при Южния оракул, той не изглеждаше както сега… дори съвсем другояче. Обаче аз не съм забравил погледа му. Той и сега е същият. Невъзможно е да се заблуждавам.
Бастиан с усмивка поклати глава и каза:
— Ти не се заблуждаваш, Атрею. Ти беше онзи, който ме заведе при Детската царица, за да й дам ново име, и аз ти благодаря за това.
През тълпата от зрители като полъх на вятър премина шепот, изпълнен със страхопочитание.
— Ти обеща да ни кажеш името си — отвърна Атрею, — защото освен Златооката повелителка на желанията все още никой друг във Фантазия не го знае. Ще го сториш ли?
— Казвам се Бастиан Балтазар Букс.
Зяпачите не можеха повече да издържат. Избухнаха хиляди ликуващи възгласи: „Да живее!“ От въодушевление мнозина започнаха да танцуват, така че кейовете и мостовете, та даже и целият площад се разклатиха.
Смеейки се, Атрею протегна ръка към Бастиан и Бастиан я хвана. Така — ръка за ръка — те преминаха по площада, за да стигнат края му, където на стъпалата на двореца ги чакаха Сребърният старец Кверквобад и Драконът на щастието Фухур.
Тази вечер в град Амаргант имаше празник — най-големия, който някога е устройван там. Всичко, което имаше крака — къси или дълги, криви или прави, — танцуваше, и всичко, което имаше глас — красив или неприятен, дебел или тънък, — се смееше и пееше.
Когато се стъмни, жителите на Амаргант запалиха по корабите и дворците хиляди светлини. А среднощ имаше такава заря, каквато дори и във Фантазия не бяха виждали. Бастиан беше заедно с Атрею на балкона, отляво и отдясно стояха Фухур и Сребърният старец Кверквобад. Те гледаха как пъстроцветните огнени снопове по небето и хилядите светлини на Сребърния град се отразяват в тъмните води на Езерото на сълзите Мурху.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Един дракон за юнака Хинрек
Сребърният старец Кверквобад бе потънал в сън на креслото си, защото беше късно през нощта. Така той пропусна най-върховното удоволствие, което можеше да изживее през своите сто и седем години. Същото се случи и с много други жители и гости на Амаргант, които, изтощени от празника, легнаха да спят. Малцина бяха все още будни и тъкмо те станаха свидетели на нещо, което по красота далече надхвърляше всичко чуто от тях през целия им живот.
Пя Фухур, белият Дракон на щастието.
Той кръжеше високо в нощното небе над Сребърния град и Езерото на сълзите. Гласът му се носеше като камбанен звън из въздуха. Това беше песен без думи, великата проста мелодия на истинското щастие. Тя разтвори сърцата на всички, които я чуха.
Същото се случи и с Бастиан и Атрею, които седяха на широкия балкон в двореца на Кверквобад. Двамата чуха за пръв път как пее Драконът на щастието. Без да усетят, те се бяха хванали за ръка и слушаха, изпаднали в мълчалив възторг. Всеки от тях знаеше, че и другият чувства същото — щастието да срещнеш приятел. И те не смееха да го смутят с приказките си.
Но тези незабравими мигове отлетяха, песента на Фухур се чуваше все по-слабо и по-слабо и накрая замря.
Когато всичко утихна, Кверквобад отвори очи, стана и извинявайки се, каза:
