зяпачи, която подканваше участниците с подвиквания. Прозорците и балконите на околните кораби дворци бяха също претъпкани със зрители, а някои бяха успели дори да се покатерят на украсените със сребърен филигран покриви.
Бастиан не се интересуваше обаче чак толкова от зрелището, което предлагаха участниците в турнира. Искаше му се да намери Атрею, който положително наблюдаваше отнякъде игрите. И тогава той забеляза, че тълпата непрекъснато гледа с очакване към един от дворците — най-вече когато на състезателите се удадеше да направят нещо по-особено. Но Бастиан трябваше първо да си пробие път по един вит мост и да се покатери на нещо като стълб на улична лампа — чак тогава успя да зърне въпросния дворец.
Там върху обширен балкон имаше два стола от сребро с високи облегалки. На единия седеше много стар мъж. Сребърните му брада и коса стигаха чак до пояса. Това трябва да беше Кверквобад, Сребърният старец. До него седеше момче на възраст приблизително колкото Бастиан. То беше обуто в дълги панталони от мека кожа, от кръста нагоре беше голо, така че можеше да се види маслиненозеленото му тяло. Изразът на тясното лице беше сериозен, дори строг. Дългата му синкавочерна коса бе сплетена на плитка и хваната към тила с кожени ремъци. На раменете му беше наметната пурпурночервена мантия. Той спокойно гледаше надолу към арената, но все пак поведението му издаваше някакво странно напрежение. По всичко личеше, че нищо не убягва от тъмните му очи. Атрею!
В този момент на отворената балконска врата зад Атрею се показа още една много голяма глава, наподобяваща лъвска, само че вместо козина имаше бели седефени люспи и от муцуната висеше дълга бяла брада. Очите бяха рубиненочервени и искряха, а когато главата застана над Атрею, отдолу се подаде дълга грациозна шия, покрита също със седефени люспи. От нея се виеше като пламък сребърна грива. Това беше Фухур, Драконът на щастието, и той сякаш прошепна нещо в ухото на Атрею, защото последният кимна.
Бастиан се спусна надолу по стълба на уличната лампа. Това, което видя, му стигаше. Сега насочи вниманието си към участниците в турнира.
Всъщност не ставаше дума за някакви истински боеве, а по-скоро за нещо като голямо цирково представление. Е, вярно, че в момента точно се бореха двама великани. Телата им се бяха оплели в грамаден възел, който се търкаляше напред-назад. Вярно, че тук и там същества от едно или различни племена показваха на двойки изкуството си да се дуелират с меч или да си служат с боздуган и копие, но, естествено, това не бяха боеве на живот и смърт. Правилата на турнира дори предвиждаха всеки да покаже, че се бори честно и почтено и може да се владее. Ако някой участник се оставеше да бъде увлечен от яростта или амбициите си и сериозно наранеше своя противник, бездруго щеше да отпадне. Повечето от състезателите се бяха заели да покажат колко точно умеят да стрелят с лък и да изпробват силата си с вдигане на грамадни тежести. Други пък демонстрираха своите дарби и смелост, като правеха акробатични номера и рискуваха живота си. Какви ли не зрелища можеха да се видят още при толкова много кандидати.
Победените напускаха арената един след друг и на нея оставаха все по-малко хора. Тогава Бастиан видя, че Хикрион Силният, Хисбалд Бързият и Хидорн Жилавият излизат на площада. Юнакът Хинрек и принцеса Огламар не бяха сред тях.
В този момент на арената все още имаше стотина състезатели. Тъй като бяха останали най-добрите, за Хикрион, Хисбалд, Хидорн не беше особено лесно, както може би очакваха, да надвият противниците си. Мина цял следобед, докато се разбере, че Хикрион е най-силен сред силните, Хисбалд — най-ловък сред ловките, а Хидорн — най-издръжлив сред издръжливите. Въодушевената публика ликуваше и им ръкопляскаше и тримата се поклониха, обърнати към балкона, където седяха Сребърният старец Кверквобад и Атрею. Атрею дори понечи да се надигне, за да каже нещо, когато внезапно на площада се появи още един кандидат. Това беше Хинрек. Настъпи напрегнато мълчание и Атрею отново седна. Нали щяха да го съпровождат само трима мъже, ето че сега там, долу, имаше един в повече. Някой трябваше да отпадне.
— Господа — каза Хинрек високо, така че да може всеки да го чуе, — не смятам, че току-що завършилата малка демонстрация на способности е изтощила силите ви. И въпреки това не би било честно от моя страна да ви извиквам на двубой един по един. Не видях досега подходящ противник сред участниците в турнира и не сметнах за нужно да се включвам, затова ще се бия с пресни сили. Ако някой от вас се чувства твърде изтощен, нека сам доброволно се откаже. В противен случай аз съм готов да се заема с всички ви заедно. Имате ли нещо против?
— Не — отговориха тримата в един глас.
И ето, започна такава битка, че чак пушек се вдигна. Ударите на Хикрион не бяха загубили ни най-малко от силата си, но юнакът Хинрек беше по-силен; Хисбалд го нападаше като светкавица от всички страни, но юнакът Хинрек беше по-бърз. Хидорн се опита да го омаломощи, но юнакът Хинрек беше по-издръжлив. Не се биха и десет минути, и тримата рицари бяха обезоръжени и паднаха на колене пред юнака Хинрек. Той гордо се огледа и явно търсеше изпълнения с възхищение поглед на дамата си, която сигурно се намираше някъде сред тълпата. Виковете и аплодисментите заляха площада като ураган. Сигурно се чуваха и до най- отдалечения бряг на Езерото на сълзите Мурху.
Когато настъпи отново тишина, Сребърният старец Кверквобад стана и попита с висок глас:
— Има ли още някой, който би се наел да излезе срещу юнака Хинрек?
Един момчешки глас наруши всеобщото мълчание:
— Да, аз!
Това беше Бастиан.
Всички лица се извърнаха към него. Тълпата му направи път и той излезе на площада. Прозвучаха възгласи на учудване и съчувствие.
— Вижте само колко е красив!
— Ще се погуби горкото момче!
— Спрете го!
— Кой си ти? — попита Сребърният старец Кверквобад.
— Името си ще кажа след това — отвърна Бастиан.
Той видя, че Атрею е присвил очи и го разглежда, но все още нищо не се досеща.
— Млади приятелю — рече юнакът Хинрек, — ние ядохме и пихме заедно. Защо искаш сега да те направя за смях? Моля те, вземи думите си назад и си върви.
— Не — отговори Бастиан, — казаното си е казано.
Юнакът Хинрек се поколеба за момент.
После предложи:
— На мен не ми се иска да мерим силите си в бой. Нека първо видим чия стрела ще отиде по- нависоко.
— Съгласен съм — отвърна Бастиан.
И за двамата донесоха по един далекобоен лък и стрела. Хинрек обтегна тетивата и отпрати стрелата си нагоре в небето, далече по-високо, отколкото могат да я проследят очите. Почти едновременно с него Бастиан обтегна лъка си и пусна стрелата си след неговата.
Не мина много време и двете стрели се върнаха и паднаха на земята между двамата съперници. И се оказа, че стрелата на Бастиан с червени пера явно бе уцелила горе с такава сила стрелата на юнака Хинрек със сините пера, че чак я бе разцепила отзад.
Юнакът Хинрек се вторачи в набучените една в друга стрели. Той пребледня, а по бузите му избиха червени петна.
— Това може да е само случайност — измърмори той, — сега да видим кой върти по-добре сабята.
Той поиска две шпаги и две тестета карти. Когато му ги донесоха, размеси добре и двете тестета.
После хвърли едното във въздуха, светкавично изтегли сабята си и започна да пробожда картите. Когато свърши и част от тях паднаха на земята, се видя, че той е уцелил всички купи, и то точно в сърцето, нарисувано по средата. И докато показваше шпагата с набучените карти, той отново потърси с поглед дамата си.
Дойде ред на Бастиан. Той хвърли другото тесте нагоре и сабята му засвистя из въздуха. Нито една от картите не падна на земята. Бе набучил точно по средата всичките тридесет и две карти от тестето, при това както следват една след друга — въпреки че юнакът Хинрек ги бе размесил много добре.
